«Куриерът»

— Добър ден, да, аз ви позвъних сутринта… Мога ли да вляза? Благодаря. Ще ви разкажа всичко и ако вие сте човекът, когото търся, работата намирисва на милиони… Не, изобщо нямам намерение да ви продавам каквото и да било. Само ме изслушайте. Аз, общо казано, съм търговец, но днес купувам, ако, разбира се, вие имате това, което ми трябва. Това, което каза куриерът… Не, не, не съм луд. Ето визитната ми картичка: „Малкълм Блин. Бои за бояджийски услуги. Всяка боя — във Всякакви количества — на Всяко място — във Всяко време“. Знам си мястото. Но ако вие имате, което ми трябва, можем такава работа да развъртим!… Не, всичко ми е вкъщи… А вие с какво се занимавате? Отглеждате пилета? Добре де. А сега слушайте.

Беше преди пет седмици, в сряда. При нас дойде бърза поръчка. Беше единайсет, а до обед трябваше да се доставят триста галона бяла боя за една строителна фирма. Всички тичат, хората ми товарят боята и тогава Хенеси, бригадир при мен, казва ехидно:

— Абе това момче, куриерчето, нещо го няма. Сигурно му е писнало да работи.

Неколцина се засмяха.

— Че откога имаме куриер? — попитах Хенеси. — Доколкото знам, все още аз назначавам и уволнявам. На колко години е? Да не искаш да ми насадиш неприятности…

— Откъде бих могъл да знам, мистър Блин? — отвръща. — Те всички изглеждат еднакви. Може би девет, може десет… Слабичък такъв, но добре облечен.

— Няма работа тук. Стигат ми идиотите шофьори, които по картата на Пенсилвания доставят товари в Ню Джърси…

— Ей богу, не съм го наемал — започна да се оправдава Хенеси. — Дойде сутринта и започна да мърка, че искал значи да започне от най-ниското стъпало, искал да стигне далеч, да покаже значи себе си, бил чувствал, че ще стигне далеч, че можел, тъй да се каже, да стане човек, трябва му само шанс… Казах му, че и без това не печелим много, но той се съгласи да работи безплатно. Трябвало му само да изкачи, както каза, „първото стъпало към успеха“ и други таквиз.

— И после?

— Направих се, че размислям, после му казах: „Добре, давам ти шанс“. Дадох му една празна кофа и му казах бързо да намери зелена боя с оранжев цвят. Измайтапих се. А той грабна кофата и бегом. Момчетата налягаха по земята от смях. Мисля, че няма да се върне.

— Да, смешно е… Както онзи път, когато затвори Вайлен в душовата кабинка и хвърли вътре димка. Между другото — ако фирмата не получи боята навреме, ще ви сменя местата с Вайлен, тогава ще стане още по-смешно.

Хенеси се разкрещя и всички се захванаха за работа.

Той обича тези идиотски шеги сигурно от пеленаче, но пък момчетата му работят здравата.

— Хей, вижте, Ърнест се върна! — извика някой и работата пак спря.

— Радвам се, че се върна — каза Хенеси. — Сега ми трябва бояджийска четка за леворъки. Казва се „левостранна четка“. Тичай да търсиш. Обаче задължително левостранна.

Момчето хукна, но до вратата се спря и се обърна.

— Ще се постарая, сър, но боята… Не можах да намеря зелена с оранжев цвят. Но намерих зелена с червен цвят. Надявам се да свърши работа.

И хукна. Носачите се скъсаха от смях. Стискаха кутията и хвърляха отровни реплики по адрес на Хенеси.

— Ама как те прецака!

— С червен цвят, ха-ха…

Хенеси замахна с крак да ритне кутията с боя, но не успя, само леко я докосна и падна на пода. Пак се разкикотиха, но когато се изправи, млъкнаха и се захванаха за работа.

Отворих и какво да видя: зелени гранули, а вътре — червена боя!

Машинката в главата ми се развъртя. Къде момчето би могло да намери такава боя? Аз непрекъснато мисля откъде мога да изкарам печалба. Такава боя — че това е златна мина!

Избърсах разлятото от кутията и излязох на улицата.

— Как се казваше момчето? Ърнест ли?

— Да — изръмжа Хенеси. — Ако този глупчо се появи още веднъж…

— Добре, добре, имам работа… Ти наглеждай пратката.

И тръгнах натам, накъдето изтича момчето. След три улици го видях и бързо го догоних. Беше облечен някак старомодно, ама не можеш да разбереш от какво са направени дрехите му.

— Какво, не намери ли? — попитах съчувствено.

В първия миг момчето изтръпна, но после ме позна.

— Не намерих. Всички казват, че точно такива четки нямат. И за боята казваха същото…

През цялото време си мислех как да подхвана разговор точно за въпросната боя, но реших да го подкарам отдалеч, със заобикалки.

— Хубаво ти е костюмчето. Къде продават такива?

— А, това е от една пиеса в училище. Не пасва много на сегашната епоха, но си мислех… — обърка се, сякаш беше издал някаква тайна.

— А къде живееш?

— В Брукс.

— Къде, къде?

— Там, в Брукс, не знаете ли… Исках да кажа Бруклин.

Момчето явно здравата послъгваше. Време бе да свалим картите.

— Слушай сега, Ърнест. Искам да си поговорим. Тъй — казвам се Малкълм Блин и съм…

— О, знам! Хищникът обирджия, стопанинът на складовете…

— Какво? — изпищях.

— Чел съм за вас в „Тримата мускетари“. Не, сбърках — в „Шестнайсетте търговци“ на Капън. Това се казва книга! Но вие още не знаете за Капън. Книгата му я публикуваха в…

— Кога?

— Ами тогава… Добре де, ще ви разкажа всичко. Вие сте един от главните тук. Работата е в това, че аз не съм оттук.

— А откъде?

— От бъдещето. Аз общо взето нямам работа тук, но просто бях длъжен да видя един хищник обирджия със собствените си очи. Толкова е интересно… Исках да видя как се правят фирми, как се разоряват конкуренти, как те притискат с дългове…

— Чакай, чакай… От бъдещето, казваш?

— Да, според вашия календар от 6130 година. О, не, това е по друг календар. От 2369 година от новата ера. В смисъл от вашата…

През цялото време си мислех, че или ги разтяга здравата, или е откачалка. Добре де, ама откъде е взел боята в гранули?

— Тази боя… тя също ли е от твоето време?

— Да. В магазините нямаше, пък толкова исках да ме харесат… Този Хенеси също е хищник грабител, нали? Затова отидох в моето време, пробвах по спириликса и намерих.

— Спириликс ли? Това пък какво е?

— Почти кръгъл узикон, един такъв… Вашият учен Венцеслаус го е изобретил горе-долу по това време. Някъде бях чел, че имал големи трудности с финансирането… Дали пък не бе в друг век?… Не, не, точно в това време. Или…

Пак се размисли.

— Добре де — спрях го аз. — Няма никакво значение. Ти по-добре ми кажи как се прави тази боя. И от какво.

— От плавинова киселина. Бластира се трикратно и се получава…

— Чакай, чакай. Какво означава бластира се и защо трикратно?

— О, това още не го знам. Всичко е свързано с технологията на дежекторния процесор на професор Шмутц — и се разсмя. — Ама това ще го учим чак след две степени на отговорност. А може и да не стане, ако нямам добри самоизяви… Имам още два часа.

Продължаваше да си говори нещо, но не го слушах повече. Всичко отиваше по дяволите. Не можех да доставя такава боя.

Единствената надежда беше да се анализира образеца, но тази дяволия с тройното бластиране… Все едно да вземеш парче закалена емайлирана стомана и да я дадеш на някой средновековен алхимик. Дори да има модерна лаборатория, дори да му кажеш как да я ползва, той едва ли ще разбере как стоманата получава своята здравина и блясък.

С две думи, имах всичко на всичко една кутия с боя. Само една. Ако не измисля нещо — край. Признавам — алчен съм. Но само за пари. Затова и си мислех как да превърна този невероятен случай в по-голям куп зелени хартийки с повечко нули върху тях. Момчето не трябваше нищо да заподозре. Аз капиталист ли съм, или лукова глава? Просто трябваше да го надхитря и да измъкна нещо.

— А къде е твоята машина на времето, Ърнест? — попитах съвсем нехайно.