«Страници от дневника (С библейски молив)»

Иисус Христос не написа книги. Дори не положи със Своя ръка Завета Си в Библията. Той нахрани с две риби пет хиляди гладни и накара немите люде да проговорят. Иисус Христос не издигна Свой дом. В третия ден след погребението Му Ангелът сне от гроба Му камъка. Негов паметен жребий в земята остана разпятието, а във вселената — заветът на Вседържителя.

Иисус Христос само с молитва и слово очисти прокажени, възкреси мъртвата дъщеря на Йаир, от одъра вдигна умиращи, отвори очите на слепи… Затова всеки път, когато започвам да пиша, се питам: „Какъв е смисълът от хартията, която изписва перото ми?“ Същото дръзвам да попитам и хиляди братя от средата на словото. Ако с думите не можем да извършим добро чудо като Спасителя, какъв свят пресътворяват нашите книги? Интриги, скандали, братоубийства — мрак за ослепяване на зрящи люде. А бихме могли и днес да нахраним с два хляба, с манна чиста милиони гладни за вяра в богоозареното бъдеще!

* * *

Хиляди години преди Рождество Христово Бог е изпратил потоп на земята, защото във всяко време помислите на човека били към зло, а развратът станал тъй голям, че Той решил да изтреби хората, които е сътворил… Гледам земята и стихийните бедствия от земетръси, тайфуни, порои… Гледам разврата на хората от екрана на телевизора, слушам новините за тревожни събития и като налагам двете рисунки, се питам — нашият търпелив Баща изпраща ли вече втори потоп, или изчаква вразумлението ни?

* * *

Аз попитах: „Господи, какво да направя, когато попадна сред глутница вълци?“

Бог отвърна: „Няма да попаднеш, ако не си като тях.“

* * *

Вярвам, че всеки човек е съвършен, чист Божи образ, затова при всички обстоятелства трябва да го ценя и обичам.

Ала срещам свадливи, неугледни, зли, настървени, убийци…

Затова отправям очи към небето с въпрос. И дочувам отгоре:

„Божи образ сте всички, не роптай срещу ближните!“

* * *

От началото на XV в. до наши дни Петокнижието е изследвано от над 5000 учени — богослови, философи, физици, социолози. Изследователите почти винаги насочват вниманието си към произхода на вселената и човека, като черпят сведения от Втора глава на книга Битие. Тук жената е следващ акт на сътворяване, взета от реброто на мъжа. В наши дни във в.

„Духовен дом“ (бр. 2, 2000 г.) в статията на архимандрит доц.

Павел Стефанов почти анатомически се описва мястото на реброто в тялото на Адам, от което е сътворена Ева. Но защо ли църковните тълкуватели винаги пренебрегват съдържанието на 27-и стих в Първа глава, където четем, че Бог е сътворил мъжа и жената едновременно, като им казва: „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я…“ (Битие 1:27)

Богословският възглед за книгата „Битие“ и на цялото Мойсеево Петокнижие е, че в библейския текст не може да има авторска грешка поради богооткровения характер на Писанието. Затова е немислима каквато и да е намеса за коригиране на нейната изконна цялост. Така чрез логически съждения и научен анализ теолозите се стремят да наложат възгледа, че в Шестия творчески ден Бог само идейно е създал мъжа и жената, а по-късно в плът е сътворил първо и само Адам…

Върху тълкуванието за вторичност на жената още в онези времена се основава исторически неравностойното й положение в живота. Тя нямала право да влиза в Светая светих, нито да се докосва до книгите на Закона. Поради нейната принудителна неграмотност тя не могла да чете богооткровените истини… Идеята за господство на мъжа заляга и в учението на пророка Мохамед — Корана. Тя остава и в каноничните правила на новата Христова църква, където на жената е забранено да влиза в олтара и дори няма право да попита защо е така… Но ето че грешната Ева вече има право да докосва Библията, да я чете, да говори за Словото Божие.

За съвременния човек, освободен от религиозни предубеждения, по-благоразумна е хипотезата за сътворяване на мъжа и жената като равноправни, равнопоставени пред Бога.

Те са две половини на едното тяло — човек. И по Божие допущение за жената винаги ще остава по-тежкият дял в свещенството — мисията й да бъде майка, първа учителка на благословени деца, които продължават живота на земята.

* * *

Към края на XIX век жени християнки в САЩ започнали плахо да се събират за обща молитва. В началото не им вярвали; питали ги дали Бог чува и приема техните искания молитви… Но загрижени за тежкото положение на имигрантите и последствията от робството, през 1887 г. представителки на презвитерианската църква обявили свой национален молитвен ден с искания за по-добри условия за живот на децата си!

Скоро към тях се присъединили жени от други религиозни общности… Само за три години този празник се превърнал в Ден за молитва на християнските мисии и извън Америка.

Учреденият национален комитет в САЩ се обръща през 1920 г. към всички църкви да се присъединят към деня за молитва.

През 1927 г. в Йерусалим се провежда международна среща на Съвета на мисиите, към която се присъединяват представителки от цял свят, и движението получава името Световен молитвен ден на жените. Той винаги е в първия петък на март, свързва се с началото на Великия пост и времето на кръстните страдания на Иисус Христос. Всяка година богослужението от жени се извършва в различна страна, има конкретна евангелска тема, подготвена от домакините и обявена във всички страни участнички по света. Така в началото на XXI век в Световния молитвен ден са включени жени от близо сто и осемдесет страни. Молитвата се провежда на техните езици във време, съобразено с часовия пояс, отговарящ на времето, когато по всички земни ширини и дължини вярващите изговарят избраните стихове от Евангелието. В последните две десетилетия в движението се допускат жени от нехристиянски вероизповедания, което свързва майки от далечни раси, култури и традиции.

От 1995 г. България е член на Организацията за Световния молитвен ден. Българки от православната, католическата и протестантската църква се събираха в различни храмове, за да се присъединят молитвено към вярващите майки в друг край на света… Първо денят се организира на висота в Протестантската църква, следващата година — в Католическата. В първия петък на март през 1999 г. в столичния православен храм „Света София“ се събраха за обща молитва жени от трите големи християнски общности. По същото време християнки във Венецуела и на всички континенти се молеха с мото „Нежното докосване на Бога“. Какъвто и да е библейският текст, срещите най-често завършват с думите: „Сложете ръката си на рамото на тази пред вас. Така ние ще покажем, че всички сме едно тяло, което е Христовата църква.“

А животът доказва, че молитвата на майка има голяма сила пред всемогъществото на Бога.

* * *

Всички знаем, че Бог е Един, а религиите по земята в Негово име — много. Още повече са техните разклонения. Обичайно всеки вярващ се заблуждава, че само той и неговото обкръжение са хора праведни, богоприети, превъзходни…

Чувството за гордост било от лукавия, пък всички вярваме, че служим на Бога. За мен отговорът е кратък: най-близко до светостта са последователите на онази религия, които обличат вярата си с малко думи и с добри дела. С добри дела…

* * *

Обади се приятел от телевизията да ми честити рождения ден и ме покани на богослужение в тяхната старостилна църква. Благодарих му, но обясних, че по същото време трябва да бъда в униатската църква в София, затова предложих той да дойде при нас. „Бих дошъл да видя как изглежда храмът отвътре, но никога няма да остана там по време на молитви, защото искам да си спася душата. Някога хората са давали живота си за това, че не трябва да има уния!“ (съглашение между християни от различни църковни общности).

Казах му, че бихме могли да спасим душите си, ако не извършваме тежки грехове; не е най-важно в какъв дом за молитва ще влезем.

„Така е, но аз искам да изпълнявам църковните правила.

Иначе ние с теб, ако не възразяваш, си оставаме приятели“ — каза добронамерено.

Уговорихме друга среща в кафенето на телевизията. Но като затворих телефона, разбрах, че той има право за молитвеното неучастие в други храмове. Ако всички сме само едно семейство, не бихме се побрали под един-единствен покрив.

Няма сграда, която може да побере милиони. Затова сме заедно по сърце; не принадлежим към едно изповедание, а всеки влиза в своя молитвен дом с чувство за съпричастност към различните от него.

* * *