«Посвещението»

На С. Л.

„А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?“

(Лк. 9:23-25)

Когато, съблечена от горната си дреха и боса, трябваше да измина под расото на духовната си майка стъпките от притвора на храма към олтара, изпитах неописуемо вълнение. Гласът на владиката ме посрещна с обичаен въпрос: „Защо си дошла, сестро, припадайки пред светия Олтар?“ Отговорих със сведена глава и затворени очи: „Желая постическо житие, владико светий!“ По-нататък въпросите идваха един след друг: „Желаеш ли да се сдобиеш с ангелски образ и да бъдеш зачислена в лика на монашествуващите? Ще останеш ли в манастира и ще прекараш ли в пост и молитва през целия си живот, дори до последното издихание? Ще търпиш ли всички скърби и лишения на монашеския живот заради Царството Небесно?“… На всички въпроси отговарях кратко: „Да, с Божия помощ, владико светий!“ Но в същото време осъзнавах каква съдбовна отговорност поемам в тези мигове: бях на 29 години. Когато облякох расото и получих монашеската броеница, всички присъстващи в храма изпяха „Господи, помилуй“. Тогава чувството на страх, което свиваше сърцето ми, премина в радостно ликуване: най-после постигнах желанието си — да посветя живота си на Онзи, Когото обичах повече от всички хора, обещали ми щастлив живот.

Не казвам, че от тогава живея в земен рай блажено, без трудности и терзания. Иисус Христос на никого не е обещал неизменна радост. Нали е казал, че който иска да Го следва, трябва да носи кръста си всеки ден!…