«Отваряне на очите»

„… обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.“

(Лука 10:20)

По хълма към двора на манастира се изкачваха три жени: двете бяха високи и слаби, облечени в дълги поли; другата носеше в дясната си ръка бяло бастунче, пък с лявата се придържаше о ръката на младата до нея. Като влязоха в гостната, вече се виждаше, че момичето с бяло бастунче е сляпо. То не носеше тъмни очила както мнозина незрящи; върху хубавото му лице, на мястото на очите бяха останали сенки с тъмни процепи — далечен спомен, че някога са били пълни със светлина. Момичето каза името си Анета, двете жени го настаниха на стол, а послушницата предложи на гостите чай и курабийки. След половин час трябваше да започне вечерната служба. Игуменката дойде да поздрави гостите, допусна, че Анета е дошла за молитва в храма, затова направо я попита: „Дете мило, от кога си без светлина?“ „От десет години. — отвърна точно — Майка ми също е изгубила зрението си в млада възраст. Може да се каже, че при мен е наследство.“ „А сега на колко си?“ — желанието на сестра Марина да помогне вече се разпали в чувство. Момичето се засмя: „Сега съм на 23, но най-лошото мина“ — Ани знаеше, че не е добре човек да говори за личните си страдания, но монахинята взе ръката й, сви я в дланите си като гълъб с едно крило, на когото иска да върне полета: „И по-лошо ли имаше от това?“ — попита с мъка. „Исках да кажа, че вече не се страхувам от мрака. Преди десетина години, когато бях в пансиона на училището за незрящи деца, сутрин калъфката се мокреше с течност от очите ми, наоколо ставаше все по-тъмно и изпитвах страх…“