«От гледна точка на вечността»

Днес получих писмо от Италия. От Мирослава, с която не се погаждахме много по Божиите въпроси. Тя замина на работа преди две години като много българки, на които не им стигат парите да свързват „двата края“. Разбрах, че са й зачислили бабка със счупен крак, затова не си идва в България.

Ето я истината:

Здравей, приятелко!

Сигурно се досещаш, че новия ти адрес знам от сестра ми: преди три месеца тя ми каза, че сте се срещнали на улицата и сте разменили телефоните си. После е взела адреса ти по моя молба: много исках да ти напиша за нещо, което ме вълнува от година. Разбрала си от нея, че близо две години работя в Пиемонте, Италия. Грижа се за възрастна, болна жена и за жилището й, за което получавам прилична сума от нейните деца…

Още при първата среща си попитала сестра ми как се чувствам в тази страна. Долових подтекста на въпроса ти, защото помня нашите разговори, винаги завършвали с неразрешим спор — аз дори не исках да пътувам на екскурзия в страни с традиционно католическо или протестантско християнство, за да не влизам в техни храмове по време на богослужение.

Това беше мое дълбоко вътрешно усещане, подплатено не само с правилото на Православната църква за молитвено необщуване с хора от други християнски общности, но и моя осъзната потребност: достатъчни ми бяха нашите храмове и манастири, нашите празници, постът и изповедта като мир за душата ми… Затова започнах работа в една църква в нашия град, ала ревността към точното изпълнение на църковните правила и поведение ме въвеждаше в конфликт със случайни посетители, които имаха свободно поведение или възгледи за религията. Така реших да напусна длъжността си. Три години бях без работа; където и да търсех — напразно.