«Дребен патрул»

Сергей Лукяненко

Дребен патрул

1

Ще се случи

Когато на човека с камерата му развържат очите, той ще види пред себе си хора, които сякаш са избягали от снимките на костюмиран филм.

Рижа девойка в прозрачна бяла рокля, в обувки с висок ток, с проблясваща в косите й диадема — червено злато и зелени, като очите й, камъни. Твърде големи, за да са изумруди, разбира се. Ама просто неприлично големи. Такива изумруди се пазят в музеите и държавните съкровищници. Нали?

Млад мъж в прилепнал черен костюм и черен плащ, със закопчалка във вид на сребърна роза. На кръста на мъжа има шпага — не спортното оръжие на съвременните фехтовчици, а истинска бойна средновековна шпага, тежка и широка, истинско оръжие за убиване. А вие си мислехте, че мускетарската шпага е онази тънка остра пръчица, която размахваше актьора Михаил Боярски в известната екранизация?

Сивокос старик, обгърнат в мантия и опиращ се с две ръце на дървена тояга. От онази рядка порода хора, които с възрастта не надебеляват и не се съсухрят, а остават точно такива, каквито са били в зрелостта си. Очите му са ясни и мъдри, на лицето му — добра усмивка. Прилича на Гандалф от приказката на Толкин, нали?

За всеки случай операторът започва работа. Поне сцената обещава да е интересна — тъмна, законсервирана станция на метрото и трима маскирани в ярък кръг от светлина.

До тях няколко младежи с напълно обичайна външност ще свалят превръзките от очите на двамата фотожурналисти и на доста известния мрежов публицист. На още двама, очевидно — също журналисти, не само ще свалят превръзките, но и ще им развържат ръцете.

— Благодарим ви, че се съгласихте да дойдете в нашето убежище, — тихо ще произнесе старецът.

— Съгласили? — Един от онези, на които развързаха ръцете, ще се разсмее саркастично. — Всъщност нямахме избор!

— Винаги има избор, — ще поклати глава старецът. — Можете да си тръгнете, ще ви изпратят.

Журналистът ще се огледа разтревожено и ще замълчи.

— Ние приличаме на вас, — ще се намеси в разговора мъжът с плаща. — Но ние не сме хора. Ние сме Различни.

— Аз съм върколак, — ще каже девойката с бялата рокля.

— Аз съм маг, — ще каже старецът.

— Аз съм вампир, — ще се усмихне мъжът с плаща, разкривайки острите си зъби.

Операторът равнодушно ще продължи да снима. Само ако знаехте с колко психопати се среща един оператор на новинарска програма!

— Това да не е рекламна акция на музикална група? — ще попита насмешливо мрежовия публицист. — Или на новата книга на Пелевин?

— По-скоро на Акунин, — с насмешка ще предположи някой от фотографите, а апаратът в ръката му тънко ще изхлипа, запечатвайки поредния кадър. — Фандорин и вампира…

В следващият миг пръстът му ще натисне спусъка на фотоапарата — дали от професионален рефлекс, дали от животински страх — и той ще затрака, записвайки кадър след кадър. Рижата девойка ще се протегне с усмивка — и бялата й рокля ще се разпори по шевовете. Ръцете на девойката ще започнат да се удължават, а краката, напротив, да се скъсяват. Гъста рижа козина ще избие над кожата. Очите ще се сближат, носът ще се сплеска.

— Върколак-орангутан, — ще каже старецът, който нарича себе си маг. — Признавам, много рядък случай. По принцип човек се преобразява в хищник. Най-вече — във вълк. В Азия са разпространени върколаци-тигри. В Япония се срещат лисици. Няколко мечки… глигани… има и някои екзотични видове. Но върколак-маймуна е много рядък случай…

Няма да го слушат, но старецът сякаш и не очаква друго. Той ще продължи да си мърмори под носа колко рядък и значителен е този случай, защото, според него, преобразяването в маймуна напълно опровергава теорията на Дарвин за произхода на човека, докато през това време журналистите ще се скупчат около върколака — неуверени, страхуващи се, но вече надушващи в тежката животинска миризма сладкият дъх на сензацията.

И когато някъде в тъмнината се отвори врата, няма да я чуе никой. Нито журналистите, нито телеоператорът, нито маскираният като Дракула вампир, нито превърналата се в маймуна жена, сваляща от себе си остатъците от дрехите си. И магът няма да забележи. И младите хора, които съпровождаха журналистите и които очевидно трябваше да служат за охрана, ще реагират твърде късно.

В кръгът от светлина ще пристъпи момче на десет години, полуголо — само по мръсни бели шорти, издраскано — сякаш се е промъквало през тесен проход, въоръжено — с малък, но очевидно истински автомат в ръка. Към него ще успеят да се обърнат всички — момчето сякаш изчаква този момент. Известният мрежов публицист дори ще отбележи:

— В това има някакъв извратен фройдизъм…

Момчето ще кимне, вдигайки автомата, и ще каже с тънък, още не мутирал глас:

— Напълно съм съгласен с вас!

И едва тогава ще започне да стреля.

(обратно)

2

Е

Казват, че французите обичат думата „малък“. Дори най-знаменитата им книга е „Петит принс“¹, а в ресторантите най-скъпите им блюда са някакви „петит“ или „миньон“. Сигурно смятат, че хубавото не може да е много.

А у нас в Русия е съвсем различно. Малък — това пак е добре, звучи някак снизходително. Демек, не се пъхай тук: още си малък, като пораснеш…

Далеч по-лоша е думата „дребен“. Малкият може да порасне. Дори лилипутите се наричат по между си малки; иска им се да вярват, че техният ръст не е окончателен. А дребният — какъвто е бил, такъв и ще остане. Дори и да не е лилипут, а да е само малко под средния ръст. А може и да не е „под“, нали има случаи, когато някой е растял недостатъчно, а после изведнъж се е източил!

А и толкова ли е важен ръстът? Наполеон е бил нисък. Путин също не е висок. Актьорът Дани де Вито е дребосък, е, и какво? Ако се замислиш, почти всички велики хора са били ниски. Само Петър Първи…

— Заспа ли, Дребен?

Това е Надя, с нея седим заедно на занятията. Не се обиждам, защото всъщност тя е най-малката в групата. И по възраст — тя е само на седем години. И по ръст — по-ниска е от мен с цяла глава. Но след като всички ме наричат Дребен, и тя прави така.

— Ъхъ, — отговарям тихо аз. — Познавам тази тема.

— И аз.

Не споря, макар че Сивият молебен е сложно заклинание и не го учат на седемгодишна възраст. Надя, макар и малка, е много силна вълшебница. Много-много силна. Голям късмет е, че е Светла.

— Приготви се, — казва Надя.

— За какво?

— Сега ще дойде татко.

— Моят татко? — учудвам се аз. — Моят татко работи на строеж. Той е електротехник. Не знае за Различните, не вярва във вълшебства и дори не подозира, че уча в училището за магове към Нощния Патрул.

— Моят! Ще дойде и ще те вземе със себе си.

Поглеждам към Дмитрий Едуардович, който днес ни води занятията. Той е Различен трето ниво, което е доста високо. И чух, че именно предвиждането е най-силната му страна. Но сега Дмитрий Едуардович явно не подозира нищо.

И нищо чудно. Слабият маг няма да почувства силния… е, освен ако специално не започне да се вглежда в бъдещето.

Вратата се отваря, но не влиза Антон Городецки. Влиза Олга.

— Клас, стани. — Дмитрий Едуардович вежливо накланя глава. — Голяма чест е за нас, Велика!

Поглеждам към Надя и не мога да се стърпя:

— Твоят татко изглежда някак странно днес! — прошепвам аз.

— Може да се е маскирал като нея! — не се предава Надя. Но по очите й личи, че вече е признала грешката си.

Предвиждането е най-сложното нещо в магията. Никой маг не знае точно какво ще се случи. Той може само да предположи какво може да се случи — и с каква вероятност. Колкото по-силен е магът, толкова по-точно ще изчисли вариантите.

Най-вероятно таткото на Надя наистина е могъл да дойде. А на нея много й се е искало да го види. И затова е повярвала в онази вероятност, която повече й се е харесвала…

Всичко това минава през главата ми в онези секунди, през които Олга усмихнато шепне нещо на учителя, после оглежда класа… Изглежда, че наистина е дошла за някого, но още е решила за кого.

В нашият клас сме шестима. Най-възрастният е Лев, той е на четирийсет и е инженер. Е, тоест, някога е бил инженер. Казват, че от него ще стане боен маг. Той е добър чичко и дори когато ме нарича Дребен, това не звучи обидно. Просто децата му са мои връстници, а той ги нарича или дребни, или хаймани.