«Тоталният контрол»

Паула Лайт

Тоталният контрол

Вероятно, не само моите връстници, а и мислещите хора от следващото поколение познават безсмъртната творба на Кен Киси „One flew over the cuckoo’s nest“. Там затворът от правила, норми и условности, чрез които обществото оковава свободния човешки дух, са пресъздадени алегорично като една огромна психиатрия, в която господства импозантната фигура на Сестрата, студена, стерилна и могъща, символ на Системата. Познаваме и алегорията с месомелачка, заличаваща индивидуалността или със стената на затвор в прекрасната музикална творба на Pink floid „The wall“. Злокобни алегории на контрола като контрапункт на свободата създава и Оруел чрез мрачният, перфидно красив и властен лик на диктатора, „Големият брат“ или гротескните мозъчни трансформации на индивидите във „Фермата“. Някъде през 60-те години на миналия век свободолюбивите и одухотворени млади хора се борят срещу стягащата и задушаваща яка на обществените условности. Спомняме си за децата на цветята, за отчаяният вик: „Let the sunshine in“. Борбата между свободата на индивида и нормите на обществото, търсенето на разумен баланс между двете са вечни проблеми, които не могат да бъдат решени напълно. Важно е да съществува стремеж към очовечаване на контрола на системата от страна на властта и към зачитане на нормите и интересите на обществото от страна на отделната човешка личност. Човекът, в нормалния цивилизован свят, постепенно се научава да живее с мисълта, че истински полет и прогрес е невъзможен без крилете на свободата, но и без гравитацията на необходимостта.

Положението в бившите социалистически страни е доста по различно. Тогава, когато нашите връстници на запад плетяха венци от цветя, спускаха косите си и експериментираха живот в комуни, ние марширувахме в редици зад желязната завеса и, под железния юмрук на системата, се учехме да заличаваме своята индивидуалност. Докато младите хора на запад зовяха „Make love, not war“, ние скандирахме „КПСС! БКП!“. Докато обществената система там поне се опитваше да приобщи непокорните си чада, без да подрязва крилете им повече от необходимото, нашата система наричаше свободолюбивите, бунтарски настроени и нестандартни деца „народни врагове“. Те четяха „Бхагавад Гита“ и Дзен коани, а ние с досада се опитвахме да смелим съчиненията на Маркс и Ленин. Те слушаха Бийтълс, ние — военни маршове. Те търсеха Бога и медитираха, ние трябваше да вярваме само в Партията и ни моделираха така, че въздействието напомняше на предна лоботомия. Резултатът се състои в това, че младите хора в истински демократичния свят имат твърдост да отстояват правата си на човешки личности, но и искрено уважение към законите и обществото. Ние, за сметка на това, сме толкова свободолюбиви, колкото стадо овце и, в същото време, не бихме могли да зачитаме искрено обществения ред. Десетилетия гавра с истинското спазване на закона, с интересите и правата на народа са довели до там, че „власт“ звучи за нас като мръсна дума и, ако сме послушни и лесен за обработване „материал“, това се дължи не на разбиране на обществената необходимост, а на чист първичен страх.

Какво се случва днес, в резултат на това печално наследство в нашите гени, подсъзнание и душевност? Това, че властниците могат да безчинстват открито, без дори да имитират някаква система на равновесие и справедливост. Цари хаосът, в който се обособяват две групи: върхушката на бившата комунистическа власт — синовете, дъщерите и внуците им, дегизирана в различни нови форми и стадото на отчаяния и обезверен „обикновен електорат“. В свирепото ни, безмилостно и безчестно време властва законът на джунглата, в който ние сме изтеглили лошият жребий да бъдем „плячката“. Само че на върха на хранителната верига не стоят лъвове, а чакали и хиени, което е много печално.

Лесно е да хулим страхливостта, апатията и покорството на българския народ. Признавам си, че, понякога, обхваната от този болезнен гняв, който идва от обич, също ругая и хуля този наш безнадежден робски и овчи синдром. Мисля, обаче, че не е градивно, нито полезно да повтаряме фактите, без дори да се опитваме да си ги обясним. Защо българинът е страхлив, покорен и апатичен? Какви са въздействията на властта, които успяват да го запазят такъв и до днес? Мисля, че е изключително важно да си отговорим на тези въпроси, защото, преди да се предприемат опити за лечение, трябва, все пак, да сме наясно с диагнозата.

Кухата формула, че сме такива заради „турското робство“, „социализма“ и т.н. не дава пълния отговор. Послушанието и безмозъчното примирение на социалистическия строй наистина са повлияли донякъде, но отговорът е много по-сложен. Ако сегашните властници не бяха такива майстори на тоталния контрол, на манипулацията и промиването на мозъци, спомените за стената и строя биха започнали, все пак, да избледняват. Не бива да забравяме, че цяло едно поколение на възраст да гласува не си спомня за социализма въобще. Сегашната власт е тази, която унищожава крехките кълнове на промяната и държи масите в безмозъчно и стадно послушание.

Как се достига до синдрома на тоталния контрол? До вцепенения страх? До робския манталитет? До това да сме такива, каквито сме? Какви са съставките на този тотален контрол, довел до превръщането ни в покорен, лесен за моделиране, безформен „материал“?

Ще започна от най-примитивния, най-лесния елемент, който, все пак, не е за подценяване. Чисто физическото насилие и полицейската бруталност.

Спомням си как като млад адвокат пуснах сигнал до Военна прокуратура за побой над мой клиент. Ченгетата бяха толкова самонадеяни, че бяха нанесли побоя не в ареста, а в глуха уличка, подразнени, че при проверка клиентът ми поискал да се легитимират. Така той успя да си извади медицинско удостоверение. Бях млада, наивна и изпълнена с вяра в правосъдието. Мислех, че при убедителните доказателства, с които разполагах, нямаше как да не накажат насилниците. Военна прокуратура отговори с постановление, което ме изпълни с шокирано изумление. В текста се твърдеше, че полицаите възприели отварянето на вратата на автомобила като опит за нападение с хладно оръжие (самата врата), като били действали при неизбежна самоотбрана. Казваше се, също така, че насиняванията и охлузванията върху предните подмишници на човека били резултат от падането му в крайпътна канавка. Смаяно четях тия бисери на приложната анатомия и физиология и, признавам си това, дори се разсмях. Само че на човека, когото защитавах хич не му беше смешно. Той се затвори в себе си, сви се, отчая се. Беше обикновен и скромен гражданин, който никога не се беше проявявал криминално. След този отговор на компетентните власти, загуби вярата си във възможна обществена справедливост.

Сега, всеки път, когато чуя за проявите на полицейска бруталност, си спомням за оня наглед безобиден случай, който, с натрупания в годините опит, вече ми изглежда не смешен и дребен, а страшен. Страшното е в това, че „властта“ дори не се опитваше да бъде убедителна, да скалъпи що-годе приемлива версия, да се опита да запази подобие на авторитет. Заключенията в онова постановление бяха открита гавра с правото на човека да очаква закрила и защита. Бяха изплюване в лицето на идеи като разум, демокрация, право. Това смаза духом едно човешко същество. Днес, когато Европа бди над човешките права и достойнство и наказва сурово ония, които ги накърняват, български полицаи убиха с ритници човек (Чората), а друг издъхна при странни обстоятелства, докато е бил конвоиран от служители на „обществения ред“. Пак днес един млад човек обясни как са се гаврили със задържани по време на протеста, като са пъхали палките си в аналната им област (в „Сеизмограф“ на 07.02.). А злокобното е в това, че висшите служители в МВР се опитват да прикриват проявеното насилие с аргументи и доводи не по-малко абсурдни от тия, които чух като млад човек преди повече от петнадесет години. За всичко това, за кървавата мелница, за безчинствата и насилието, за унизеното човешко достойнство не виня толкова редовите полицаи. Обикновено те са млади, избухливи, не са си изградили умение да подтискат примитивните си емоции. Виновни са началниците им, които се опитват да ги изкарат в такива случаи герои и жертви, вместо да приложат закона и да потърсят наказание за тях. В очите на полицейските служители държавата, министерството, ръководителите им губят своя авторитет. От подобни случаи те стигат до извода, че справедливост няма, че не е необходимо да действат съгласно нормите на закона, че работят в джунгла, където на силния е позволено всичко. Има ли по-страшна и по-деморализираща ситуация от тази? По този начин утре ще решат, че е допустимо да бъдат обект на насилие и грохнали старици или бременни жени. Но не само полицаите са маша на управляващите за физическото насилие и заплаха. Пребитият журналист от frog news пише предимно на политически теми, а не беше бит от полицията. Лумпените по време на протеста действаха едва ли не като екип с органите на реда при разгонването на протестиращите студенти. Киселина, юмруци, куршуми, побои и ритници от маскирани цивилни или от униформени служители на родната власт… Нима е чудно, че страхът завладява дори и най-будните млади хора и ще си помислят дали при следващия протест да не си останат в къщи? Първият елемент от тоталния контрол е ВЪЗДЕЙСТВИЕТО С КАМШИКА НА СИЛАТА.