«Ранни спомени»

Симеон Радев, Траян Радев

Ранни спомени

Идеята за тази книга

Настоящата книга бе писана — по-точно: нахвърлена основно — в 1954 година. В едно от най-тягостните и мрачни времена в нашата национална история. Наистина Сталин се беше поминал в началото на март, предходната година. Но последвалото три месеца по-късно работническо повдигане в Източен Берлин бе бързо смазано от съветските танкове. Западът се престори на сляп и глух. Нова ледена вълна покруси и току-що пръкналите се слаби свободолюбиви надежди у мнозинството жители на всички източноевропейски страни. Най-отчайващо бе положението на България. Течеше вече десетата година от фактическото й включване в съветската империя. Зловещият Коминтерновски план, пагубен за нас, бе успял само частично. Но бъдещето не вещаеше нищо добро. Начело на цялостната власт в държавата, монополизирана от компартията, стоеше — отново — московски гаулайтер. Огромна част от българската интелигенция и от ръководните обществени среди, от елитните стопански, военни, съдебни, чиновнически и религиозни кадри, бе или пряко, физически ликвидирана, или косвено смачкана и тероризирана Насилственото коопериране тъкмо в началото на 50-те години бе пролетаризирало и нашето селячество, нанасяйки му съкрушителен удар. Вековната наша разнообразна и усъвършенствана образователна система бе заменена от друга — сектантско-партийна и чужда. Насърчаваше се националният нихилизъм, а основна цел на партийната политика оставаше апологетиката на всичко руско и съветско. Ще рече на съветския империализъм и на неговата конюнктурно-диалектична идеология.

На фона на тази потискаща вече десетгодишна реалност се определи и нашата семейна и лична участ. Тя не можеше да бъде по-различна от нерадата участ на мнозинството от народа ни. В това отношение за нас, тримата, колебание не можеше да има. Алтернативата — компромис и уреждане в замяна на съвест и чест, отпадна от само себе си. Баща ми не прие и съблазънта да стане, при ОФ-е власт, академик. Възмездието не закъсня. Открито и прикрито. Няма да изреждам всичко. В неголямото ни жилище бяха настанени външни хора (в моята стая, после и в хола). В 1948-а и в самото начало на 1949-а година срещу мен бяха хвърлени, курдисано, тежки обвинения, (между които, че съм готвел преврат като възправя топ пред Народното събрание!; останалата половина: че съм син на бивш „царски“ дипломат, министър). Спасил ме някой (или някои?) от тогавашния Комитет за наука, изкуство и култура. Но бях белязан като опасен противник и „враг“ на режима. Не ми се даваше назначение, щатно, и като фабричен работник. А малките частни Трудово — производствени кооперации — ТПК бяха вече закрити. Убийствено е за млад, здрав, образован, изпълнен с енергия човек да види живота си зачеркнат по такъв нелеп начин. Всички опити за честен поминък и изява с интелектуален труд — преводи, лични писания, отиваха напразно или се оказваха палиативни. Жестокият факт, че при здраве и желание за работа, не мога да осигуря дори най-насъщните ни нужди и домашния уют на вече доста възрастните ми родители, ме застари преждевременно. Усещах, че се руша. Удушващо.

Унинието обаче е най-лошият съветник. Трябваше, и на трима ни, да поддържаме ума и духа си бодър. Дойде и спасителното разковниче — заработихме заедно. Двамата, с баща ми; после и тримата, с майка ми. То впрочем имаше вече известно практическо начало още в предходните години. Но сега то се яви като по-наложително, в душевно отношение, и за баща ми. На младини, в Западна Европа, той е бил първоначално много наляво. Даже години след това е продължавал да поддържа, при посещенията си в Женева, близките си връзки с „бащата“ на руския марксизъм и социализъм Г. В. Плеханов. Добро лично познанство и приятелство го свързваше и с някои от най-видните наши първи социалисти, „тесни“ и „широки“. На разните си постове като пълномощен министър бе проявявал грижи и внимание и към политическите ни емигранти, като български граждани. Тук през последната война, при управлението на Филов, откри изложба на млад даровит художник, за когото знаеше, че е комунист. След това, с личната си намеса, спаси от бесило или разстрел не един от подсъдимите в двата големи „комунистически процеси“, в София и в Битоля. Сиреч можеше да си изкара тлъста пенсия като „антифашист“. Нито помисли! Достойнството не му позволяваше да намеква комуто и да било за едни или други негови заслуги. И не желаеше контакти с демонстриращите произвол и невежество деветосептемврийски управници.

Но сега той страдаше в себе си, че неоправдано е станал причина за лишенията на семейството си и за помраченото бъдеще на сина си. Болка, която криеше от другите. Но от която следваше навреме да излезе, за да не изпадне в творческа и волева депресия. Как? — Изборът му не бе случаен. Трябваше да се впрегне в труд, духовен, продължителен, полезен за страната ни, и който да го погълне. Години по-късно, чак когато тоя му формално отдавна приключен, но незабравен труд бъде поставен под печат, той ще загатне за това в знаменитото си въведение „Кога и защо написах тази книга“, което ми диктува точно пет седмици преди смъртта си. То е само от четири изречения или десетина реда. Ето началото им: — „В 1954 година бях много потиснат и като размишлявах как мога да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите ранни младини, когато, ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин, и с радостта, че се уча.“

Вярвам, че сега читателите, особено новите, ще разберат по-добре причината за въпросната негова потиснатост и угнетението му тогава — в национален и личен план.

Минавам на по-пряката „родилна история“ на книгата.

Както казах, тя бе диктувана на мен в посочената година. Скоро, още в този ранен етап, баща ми нанесе на няколко места малки промени (все още можеше, макар непродължително, да чете и пише с помощта на неоперираното си око). На следната година бе добавена главата за първите му стъпки в писателството. После дадохме ръкописа да се препише на машина; без допълнителен, редакторски преглед. За близкото му отпечатване нямаше никакъв изглед. Едва към средата на 60-те години атмосферата в тая насока стана малко по-обнадеждаваща. Долавяше се полугласен стремеж към известна либерализация на режима. Спомогна обаче и един субективен елемент. Баща ми бе прекрачил 85-тата си годишнина, без и тя да се отбележи някъде. Това позасрами някои по-интелектуални, непритъпени на културна и народностна тема партийци. Неколцина от тях (подсетени и от изтъкнати възрастни журналисти, художници, артисти, писатели) убедиха баща ми да събере някогашните си литературно-критически работи, ценни и в техните очи, но които, пръснати в стари вестници и списания, са недостъпни и в библиотеките. Сторихме необходимото. Възрадван, баща ми написа тогава и няколко нови очерци за наши бележити писатели от началото на века. Така се появи в издание на „Български писател“ книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“. Тя почти надмина очаквания успех: разграби се за броени дни. Баща ми бе отрупан с благодарности и възхвали от знайни и незнайни ценители на добрия вкус и оригиналната мисъл в изкуството и литературата. Особено приятно и силно душеосвежително впечатление книгата произведе в писателските кръгове: „Ние да не знаем, че сме имали такъв критик и стилист, на най-високо европейско ниво и то още преди повече от половин век!“ „Новата“ интелигенция и следвоенното поколение откриваха, с възторг, Симеон Радев. В дадения случай — една част от него: писателят и извисеният художествен критик. (Симеон Радев — историкът — само леко се открояваше, а дипломатът оставаше изцяло в сянка.). Това беше в 1965 година.

Приемът на книгата запушваше устата на мракобесите-левосектанти в БКП. Движещите тогава лица в издателството на Писателския съюз за своята инициатива получиха не порицание, а поздравления. Окуражени от тях, те предложиха на баща ми да им даде за печат и книга от неговите мемоарни работи. Той реши да им предложи, като хронологично начало (а и като по-„безопасно“, засягащо главно образователни, чисто човешки и вътрешнобългарски теми) нахвърлените си вече спомени от неговото детство и юношество, видяно и описано обаче по-широко, в национален и културно-исторически контекст.

От издателството бързаха. (Беше настъпила вече 1966 г.). Баща ми, напълно запазен умствено, бе със съвсем слабо зрение. Налагаше се, естествено, внимателен оглед на целостния текст на книгата. След някои стилни и композиционни промени (последните предимно в края