«Удушената кралица»

Всички събития в тази епоха се свеждат до борбата на живот и смърт между легиста и барона

Мишле

ПРОЛОГ

На 29 ноември 1314 г. два часа след вечерната служба двадесет и четирима конници с ливреите на кралския двор напуснаха в галоп замъка Фонтенбло. Горските пътеки, засипани със сняг, се белееха. Небето беше по-тъмно от земята. Беше вече нощ или по-точно, поради слънчевото затъмнение изобщо не се бе развиделявало след последната нощ.

Двадесет и четиримата конници щяха да си отдъхнат за малко едва на сутринта, за да препускат пак цял ден, както и следващите дни, кой в посока на Фландрия, кой към Ангумоа и Гийен или към Дол във Франш-Конте, трети към Рен и Нант, към Тулуза, Лион или Ег-Морт, разбуждайки по пътя си байита и сенешали, превота, общински наместници и коменданти, за да известят на всеки град или паланка в кралството, че крал Филип Хубави е умрял.

От всяка камбанария щеше да отекне погребален звън. Злокобната вълна от звуци щеше да се разлее нашироко, докато стигне до всички граници.

След двадесет и девет годишно царуване, без нито миг на слабост, Келезният крал бе издъхнал, сразен в мозъка. Беше на четиридесет и шест години. Отишъл си бе, преди да се навършат шест месеца от смъртта на пазителя на печата Гийом дьо Ногаре и само седем месеца след смъртта на папа Климент V. Така сякаш се бе сбъднало проклятието на великия магистър на ордена на тамплиерите, който бе призовал от върха на кладата и тримата да се явят пред божия съд, преди да изтече година.

Упорит, високомерен, умен и потаен владетел, крал Филип бе изпълнил така плътно царуването си и бе господствувал така неотменно над епохата си, че през онази вечер на всички се струваше, че сърцето на кралството е престанало да тупти.

Ала нациите никога не умират ведно с хората, колкото и велики да са били. Раждането и краят им се подчиняват на други закономерности.

Името на Филип Хубави щеше да бъде осветено в нощта на вековете кажи-речи само от пламъците на кладите, на които този монарх бе изгарял враговете си, както от блясъка на златните монети, чието тегло бе намалявал измамнически. Бързо щеше да се забрави, че бе сложил намордник на силните барони, че бе опазил мира, доколкото му бе възможно, бе видоизменил законите, бе построил крепости, за да може да се сее спокойно, бе обединил провинциите на кралството, бе свикал гражданите на Франция на събрание и във всяко отношение бе бдял над независимостта на страната.

Едва изстинала ръката му, едва угаснала необикновената му воля, така дълго обуздаваните или възпрепятствувани лични интереси, разочаровани амбиции, недоволства, домогвалия за почести, влияние, богатство нямаше да закъснеят да се развихрят.

Две групировки се готвеха за безпошадна борба за власт: от една страна, кликата на реакционно настроените барони начело с Шарл дьо Валоа, брат на Филип Хубави, от друга — партията на висшата администрация, ръководена от Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на покойния крал.

За да се избегне или разреши този конфликт, който тлееше от месеци насам, необходим беше силен монарх. А двадесет и пет годишният престолонаследник, Луи Наварски, който се качваше на трона, изглеждаше еднакво лишен както от дарбата да царува, така и от благоволението на съдбата. Той идваше с репутацията на измамен съпруг и с жалкото прозвище Вироглавия.

Животът на съпругата му, Маргьорит Бургундска, хвърлена в затвора заради прелюбодейство, щеше да послужи за залог на двете съпернически партии.

Но щетите от борбата им щяха да легнат пак на плещите на ония, които не притежаваха нищо, нямаха никаква власт над събитията и не можеха да си позволят дори да мечтаят… А и зимата на 1314–1315 обещаваше да бъде гладна зима.

(обратно)

ПЪРВА ЧАСТ

НАЧАЛОТО НА ЕДНО ЦАРУВАНЕ

I

ЗАМЪКЪТ ГАЯР

Кацнал върху варовит зъбер над градчето Пти-Андьоли, замъкът Гаяр се издигаше властно над цяла Горна Нормандия.

На това място Сена описва широк завой в тучните ливади. Замъкът Гаяр държеше десет левги нагоре и надолу по течението на реката.

Престъпвайки договорите, Ричард Лъвското сърце го бе построил преди сто години като предизвикателство срещу френския крал. Когато го бе видял завършен, стърчащ на шестстотин стъпки височина върху стръмния скалист бряг, чисто бял с прясно издялания си камък, с двойна крепостна стена, странични укрепления, решетки, зъбери и бойници, с тринадесетте кулички и голямата кула, Ричард бе възкликнал:

— Охо! Изглежда ми юначага!

И крепостта бе получила така името си¹.

В отбранителните съоръжения на този исполински образец на военната архитектура бе предвидено всичко — пристъп, фронтална или обиколна атака, обграждане, изкачване на стените, обсада — всичко освен измяна.

Само седем години след изграждането му замъкът падна в ръцете на Филип Август, който същевременно отне на английския владетел и херцогство Нормандия.

Оттогава замъкът Гаяр се използуваше не толкова като крепост, а като затвор. Властта държеше там онези свои противници, чиято свобода застрашаваше държавата, а екзекутирането им би предизвикало смутове или конфликти с други сили. Който минеше по повдигащия се мост на тази цитадела, имаше малко надежда да види отново белия свят.

Цял ден под стрехите грачеха гарвани. Нощем вълци идваха да вият току в подножието на стените.

През ноември 1314 г. замъкът Гаяр, крепостните му валове и стрелковият гарнизон пазеха само две жени, едната на двадесет, другата едва на осемнадесет години — Маргьорит и Бланш Бургундски, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотен зат вор за изневяра на съпрузите си.

Беше последната сутрин на месеца в часа на утринната служба.

Параклисът се намираше във втория двор. Скалата му служеше за основа. Вътре беше мрачно и студено. По стените, лишени от каквато и да било украса, бе избила влага.

Имаше само три столчета — две вляво, заети от принцесите, и едно вдясно за коменданта на крепостта, Робер Берсюме.

Отзад стояха под строй войниците и по лицата им бе изписано същото отегчение и безразличие, както ако бяха ги повикали за събирането на фуража. Снегът, полепнал по подметките им, се топеше около тях и образуваше жълтеникави локвички.

Капеланът нещо се бавеше и не започваше службата. Обърнат гърбом към олтара, той триеше премръзналите си ръце с изпочупени нокти. Явно, непредвидено обстоятелство нарушаваше благочестивите му привички.

— Братя — произнесе той, — днес трябва да отправим особено горещо и особено тържествено молитвите си към небето.

Той се покашля, за да проясни гласа си, и се поколеба за миг, смутен от важността на събитието, което трябваше да оповести.

— Всевишният е призовал тези дни при себе си душата на нашия любим крал Филип. Тежка загуба за цялото кралство…

Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, пристегнати с касинки от грубо бежово платно.

— Нека ония, които са сгрешили пред него или са го оскърбили, се разкаят в сърцата си — продължи капеланът. — Нека ония, които приживе е засегнал с нещо, измолят за него милосърдието, от което се нуждае пред божия съд всеки смъртен в часа на смъртта, независимо дали е бил велик или нищожен…

Двете принцеси бяха паднали на колене и навели ниско глави, се мъчеха да прикрият радостта си. Не усеща ха вече студа, не чувствуваха тревогата и злощастието си. Огромна вълна на надежда ги заливаше. И ако в безмълвието си се обръщаха към бога, то бе за да му благодарят, че ги е избавил от страшния им свекър. От седем месеца насам, откакто ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-сетне им пращаше една добра вест.

Войниците в дъното на параклиса се размърдаха. Те шушукаха, пристъпвайки от крак на крак.

— Дали ще ни раздадат по някое сребърно су?

— Защото кралят е умрял ли?

— Така се правело, както съм чувал.

— Ами-и-и… За смъртта не, може би за коронясването на новия.

— А как ще се казва новият крал?

— Дали ще води войни, та да видим малко свят?

Комендантът на крепостта се извърна и грубо заповяда:

— Молете се!

Новината го изправяше пред нови проблеми. По-възрастната затворничка беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето ме ключар на френската кралица!“ — казваше си той.