«Удушената кралица»

Всички събития в тази епоха се свеждат до борбата на живот и смърт между легиста и барона

Мишле

ПРОЛОГ

На 29 ноември 1314 г. два часа след вечерната служба двадесет и четирима конници с ливреите на кралския двор напуснаха в галоп замъка Фонтенбло. Горските пътеки, засипани със сняг, се белееха. Небето беше по-тъмно от земята. Беше вече нощ или по-точно, поради слънчевото затъмнение изобщо не се бе развиделявало след последната нощ.

Двадесет и четиримата конници щяха да си отдъхнат за малко едва на сутринта, за да препускат пак цял ден, както и следващите дни, кой в посока на Фландрия, кой към Ангумоа и Гийен или към Дол във Франш-Конте, трети към Рен и Нант, към Тулуза, Лион или Ег-Морт, разбуждайки по пътя си байита и сенешали, превота, общински наместници и коменданти, за да известят на всеки град или паланка в кралството, че крал Филип Хубави е умрял.

От всяка камбанария щеше да отекне погребален звън. Злокобната вълна от звуци щеше да се разлее нашироко, докато стигне до всички граници.

След двадесет и девет годишно царуване, без нито миг на слабост, Келезният крал бе издъхнал, сразен в мозъка. Беше на четиридесет и шест години. Отишъл си бе, преди да се навършат шест месеца от смъртта на пазителя на печата Гийом дьо Ногаре и само седем месеца след смъртта на папа Климент V. Така сякаш се бе сбъднало проклятието на великия магистър на ордена на тамплиерите, който бе призовал от върха на кладата и тримата да се явят пред божия съд, преди да изтече година.

Упорит, високомерен, умен и потаен владетел, крал Филип бе изпълнил така плътно царуването си и бе господствувал така неотменно над епохата си, че през онази вечер на всички се струваше, че сърцето на кралството е престанало да тупти.

Ала нациите никога не умират ведно с хората, колкото и велики да са били. Раждането и краят им се подчиняват на други закономерности.