«Как се съчинява фантастичен разказ»

Защо да не приемем за произведение на изкуството самото създаване на едно произведение на изкуството.

Пол Валери

Обикновено съм се отървавал с някоя шега, когато възрастни са ми задавали този въпрос на читателските срещи, с младежите обаче се стараех да онагледявам отговора си с приумици от рода на: Какво би станало, ако вместо Любен Дилов, когото очакват на срещата, дойде внезапно пратеник от чужда цивилизация? За какво биха го питали те, какво би им отговорил той, как изобщо ще се разбират помежду си и т. подобни. Но тъй като сигурно и занапред ще продължат да ме измъчват с този въпрос, реших веднъж да проследя как действително протича у мен съчиняването на фантастичен разказ.

Хрумването дойде по време на една от самотните ми разходки. Внезапно — асоциативният миг ми убягна, но в случая той не е толкова важен — аз започнах да мисля за фашизма. А че ми е дошла такава мисъл, разбира се, не е случайно. Шест години от детството и юношеството ми преминаха във фашистка Германия по време на Втората световна война. Но той не си отиде заедно с войната: и до днес пред очите ни ту в тая, ту в оная част на света изникват под едно или друго прикритие фашистки режими, така че това явление не е преставало да ме занимава.

С фашисткото начало можеш да се сблъскаш навсякъде. В някакви форми и в някаква степен онова, от което би могъл при определени условия да се развие фашизмът като психическа и социално-политическа формация, лежи у всекиго някъде в природните пластове на същината ни. Свързано е може би още на молекулярно равнище с агресивността на самия белтък, на живия вариант на материята. Ето защо този проблем няма и не бива да изчезне от литературата, докато тя представлява средство за изследване на човека.

Но нека се опитаме сега да видим какво свое може да каже един автор фантаст в тази тема — неизчерпаема, както всички големи теми, пряко свързани с човека и неговото общество! И да проследим как би се конкретизирала идеята въз основа на хрумването, родило се през оная ми разходка. В началото то се пръкна с една-единствена, доста банална и съвсем не моя мисъл, потвърдена от цялата история на човечеството: Когато една власт не съумява по друг начин да сплоти племето или народа около себе си, тя му създава или измисля враг, който да го заплашва.

Това е от най-простите и най-ефикасни механизми на властта, защото разбужда биологическия рефлекс на страха и племенно-стадния инстинкт, здраво заложени в генетичната ни програма. Страхът не само разделя хората, той безотказно ги и сплотява, щом заплахата е обща. И в джунглата е било така, и в най-модерните съвременни общества е същото. (Колко десетилетия вече САЩ размахват пред очите на Западна Европа мита за съветската заплаха, за да я държат в свое подчинение!) Вождът знае, че ако край границата на неговата територия не клечи враг, то народът му ще престане да чувствува нужда от вождове и може би ще си потърси друг тип управление. Ето защо той трябва да го създаде и постоянно да изправя неговия „зверски образ“ пред очите на своите поданици. На тази база съществуват и вечните вражди между съседни, дори братски по кръв народи — именно съседни, защото далечният враг не упражнява търсеното въздействие. Това положение е добре и отдавна известно на разумно мислещите хора, но те все пак си остават малцинство, а и вождовете обикновено се погрижват те да не разпространяват много-много своето знаене.

Тук ми се ще да отбележа колко подходящи за разработване тъкмо на такива теми и идеи са специфичните средства на фантастиката. Със своите символи, метафори, паралелни утопии, екстраполации и пренасяния на нещата в друго време или на други територии тя позволява да разговаряме с читателя върху избраната тема значително по-директно, отколкото е позволено на другите типове белетристика. Читателят твърде радушно и масово приема този вид условност, а това ни помага да стигнем с нашите замисли до много повече читатели в най-добрата им за възприемане възраст.

И така: замислили сме да напишем разказ, с който да предупредим и ние, чрез своя си глас, за възможното фашизиране на света, което настъпва днес на десетки места в различните континенти все едно дали на расова, религиозна или политико-икономическа основа. Какво трябва да направим? Първо, да си дадем сметка, че ще пишем късо произведение и не ще имаме възможност да покажем всичко от фашизма, както това бихме се опитали да направим в роман. Значи трябва да се стремим с малко герои и в малко събития да изобразим най-същественото. И естествено — някои от начините и пътищата, по които се стига до фашизма, та да внушим на читателите си от какво да се пазят, когато някой реши да ги поведе по тях.

Нека не търсим кой знае какви оригиналности, понякога те усложняват сюжета и го замъгляват, просто: На една планета, кръжаща някъде далеч от Земята — колкото по-далеч, толкова по-добре!, — някога са се заселили група хора от Земята, все едно поради авария на космолета, или нарочно, важното е, че връзката им със Земята е затруднена поради отдалечеността и земната цивилизация не може повече да им влияе. С вековете тези хора са се размножили, станали са цяла държавица и новите поколения в нея не знаят добре миналото на своя народ, нито на планетата, където се намират, защото онова, на което ги учат в училище, е малко и е клиширано в училищните програми. По някакви си усмотрения на своите вождове държавата-колония се е обградила с непроницаема граница — непроницаема отвън и непроницаема отвътре, защото отвъд тази граница са териториите на нейните единствени врагове.

Според уроците в училище те могат да бъдат и хуманоиди, могат да бъдат и някакви социално организирани извънземни чудовища. По-важното е, че новите поколения в земната колония никога не са ги виждали, но от деца са се упражнявали да ги мразят, а и непрекъснато им е внушавано, че онези отвратителни и по външност същества неуморно се готвят да ги нападнат. Ето защо и те непрекъснато трябва да се въоръжават, да бият крак в сплотени редици, да се подчиняват на узаконения ред и никога, никога да не прекосяват границата, където ги очаква ужасна смърт.

В такова експозе на бъдещия разказ естествено се налага да нарисуваме границата, защото тя неусетно се е вмъкнала в замисъла ни като символен елемент — както всяка граница, тя ни отделя от света под предлога, че пази живота и правата ни. Според въображението на автора и речника на съвременната фантастика в случая границата може да представлява огърлица от бастиони с ядрени и лазерни оръдия, с хипотетични силово-енергетически заграждения пред нея.

Сега вече трябва да се появи и героят. Ако го Направим човек, прозрял измамата, с която диктаторът държи в подчинение народа му, той едва ли ще остане дълго на свобода и не ще има възможност да разпространи прозренията си, защото диктаторите са много бдителни спрямо такива хора, а бастионите винаги са пълни с доносчици. Бихме го превърнали в трагически герой от класически тип, но този вид герои засега са отминали за нас заедно с класиката и днес са персонаж повече на детско-юношеската литература, в която е почти задължителен хепиендът.

Повече в стила на съвременната литература, на модерното, тръгнало още изпод Гоголевия „Шинел“, е да си изберем за герой на разказа някое момче от бастионите. То е отличен воин, мундщрован и обучен в хиляди схватки с въображаемия враг, предано е на своя вожд, вярва в господствуващите идеи на своето време и своята държава. И си няма хабер от оная стара истина, изречена пак преди хилядолетия на далечната Майка-земя от някой си Маркс, че „господствуващите идеи са винаги идеи на господствуващите“. Затова нашето хубаво и симпатично момче — непременно такова трябва да го изобразим, иначе не ще спечелим симпатиите на читателите си нито за героя, нито за идеята на разказа — лежи бдително на стража зад лазерното оръдие да пази род и родина, и вяра. То, както и неговите другари, никога не ще допусне дори на метър от границата ужасния враг, за когото е чело толкова книжки, чийто отвратителен образ е виждало по толкова карикатури.

Но времето си тече, скоро ще изтече и срокът на военната служба на нашия герой, а врагът все не се появява и никакъв не се вижда дори през мощните далекогледи, с които войниците оглеждат територията му отвъд границата. Човешко е да се уморяваме в очакване на своя подвиг — а момчето много жадува да покаже храбростта си в бой с врага. Не по-малко човешко е и да станем любопитни защо, дяволите да го вземат, тоя враг все не ще и не ще да ни нападне, след като от невръстни деца са ни заубеждавали, че той само за това се и готви? Толкова ли още не е готов или пък се е уплашил окончателно от нашите оръжия?

Момчето е станало любопитно, а въпреки че любопитството е от безобидните ни наглед качества, то е първият подбудител към греха. Така че и в това отношение героят ни не представлява изключение. То просто е любопитно да види на живо своя враг. Разбира се, то знае, че е най-строго забранено да се минава границата, но нали затова любопитството е и толкова омразно на диктаторите — защото все гледа да надникне поне с едно око над вдигнатите пред него зидове.