«Корабът на страха»

Пол Дохърти

Корабът на страха

Тази книга се посвещава на Дейвид и Джак Съливан от "Бърч Хол", Копис Роу, Есекс.

Пролог

Timeo est summersus in undis.

Боя се от връхлитащите черни вълни.

Средновековна елегия

12 октомври 1300 г.

Денят на свети Едуард Изповедника

Онези, които преброждаха морските пътища, водещи от крайбрежието на Корнуол през Ламанша, нагоре към острите скални зъбери на Фарнбъро Хед, където вълните се разбиваха с чудовищен грохот, често си повтаряха молитвата: «От ужасите на морето и неговите ненаситни чудовища, Domine libera nos — Боже, избави ни». Ала никое морско чудовище не всяваше такъв ужас, както гледката на вирнатия нос, високата като замък кърма, бойните платформи и другите военни съоръжения на бързоходния, със здрави платна тримачтов кораб «Ярост». Страховитите нощни бури, ветровете с чудовищна сила, грамадните вълни бледнееха пред бързия, див и безжалостен «Ярост», под командването на Адам Блексток, някогашен жител на кралския град Кентърбъри.

Името «Ярост» подхождаше на кораба, който изникваше изневиделица, после изчезваше за миг, сякаш го скриваше зла, защитна мъгла, за да се появи отново в Хъмбър — устието на Темза, да закръстосва в търсене на плячка край Певънзи^[1] или някое от Петте пристанища^[2]. Вярваха, че екипажът му се състои от истински демони от ада, а зловещия кораб считаха за прокълнат. Наскоро «Ярост» беше завзел кораб, натоварен с вино от Бордо. След като заграбили скъпо струващия товар и ценностите, потопили кораба, но преди това обесили капитана и издавили оцелелите от пленения екипаж. «Ярост» нападаше не само военните галери на могъщата Венеция, но и корабите с издути платна на германските търговци от всесилната Ханза^[3], която имаше свое пристанище и кей в Стийлярд в Лондон.

Година по-рано, около Деня на жътвата^[4], Блексток беше удържал най-важната си победа — над въоръжения търговски кораб на Ханзата «Девойката от Любек», превозващ кожи. А резбованото с китова кост ковчеже беше най-ценния предмет от товара на ханзейския кораб. В ковчежето лежеше изпратената до сър Уолтър Касълдийн, рицар на Кентърбъри, Манастирска карта с местоположението на легендарно съкровище, скрито някъде из пътеките на Съфолк, близо до река Денам. Съдържанието на картата беше шифровано. Блексток готвеше «Ярост» да поеме нагоре по река Оруел, покрай полуостров Колвас, да го скрие на закътано сред дървета място, близо до разрушеното отшелническо убежище и изоставения параклис към него, наречен «Свети Симон от Скалите». Там Блексток възнамеряваше да слезе на брега и да се срещне със своя полубрат, Хюбърт Фицърс, образован мъж, изучил се в манастирското училище «Сейнт Огъстин» в Кентърбъри. Хюбърт беше стигнал и до Кеймбридж, а после се присъедини към ордена на бенедиктинците. Ала всичко това вече беше минало, сенки от някогашни илюзии. В този ден, Деня на свети Едуард Изповедника, «Ярост» се носеше покрай крайбрежието на Есекс към Оруел, където Блексток имаше среща със своя полубрат. И за двама им срещата можеше да се окаже съдбоносна.

В мразовитата октомврийска утрин, с облаци, надвиснали ниско като стоманеносив покров, Адам Блексток стоеше прав и се взираше в мъглата, пълзяща над морската повърхност. Носеше кожени панталони, втъкнати в обточени с кожа ботуши. Над ризата и елека имаше дебел вълнен плащ, чиято качулка предпазваше главата и лицето му от пронизващия, солен, леден вятър. Блексток сякаш не забелязваше свирепото време, борещия се с подмятащите го вълни кораб, бурното сиво море, крясъците на чайките и мрачната мъгла, която сякаш покриваше всичко. По негова заповед фенерите до един горяха, чувстваше се почти в безопасност. Малко морски съдове биха излезли в морето при такова време. «Ярост» беше и добре въоръжен. Докато мислите му блуждаеха из отминалите събития и тези, които може би предстояха, Блексток се чудеше и какъв ли ще е краят на историята. Ако Манастирската карта беше истинска, а Блексток вярваше, че е такава, тогава той и Хюбърт щяха да се сдобият с богатство и власт, може би дори щяха да си купят помилване от краля — какъв обрат само!

Блексток се вкопчи във въжетата и остави морското вълнение да люлее тялото му, докато корабът му се издигаше и спускаше по вълните. Беше привикнал към вълните и не изпита страх. Някои твърдяха, че имал лице на палач — мрачно и навъсено, покрито с брада, с каменен поглед и остър нос над безкръвни устни. Други пък говореха, че лицето му приличало на лице на монах, на аскет, човек, посветил се на любовта си към Бога и ближните. Истината беше, че Блексток го беше грижа единствено за неговия полубрат и за никой друг.

Изправен край въжетата, Блексток се размисли като някой монах пред църковен олтар, припомняйки си началото на своята история. Баща му се беше женил два пъти. Майката на Хюбърт, от рода Фицърс, починала при раждане, затова бащата на Блексток се оженил за селско момиче от едно от отдалечените стопанства. Хюбърт беше по-голям от Адам с шест години, но въпреки това детството им премина — както често казваше баща им — сякаш бяха същински близнаци, зърна от една шушулка. Още като невръстно дете Хюбърт се показа ученолюбив и възприемчив, затова го изпратиха в абатството «Сейнт Огъстин», за да получи образование при бенедиктинците. Прибереше ли се у дома, двамата с Адам се наслаждаваха на безгрижното си детство. Бяха щастливи дни, в които ловяха риба или караха лодка по река Стур, помагаха на баща си във фермата, ходеха на поклонение до гроба на свети Томас Бекет в Кентърбъри и посещаваха оживените градски панаири и пазарища. През 1272 година техният рай се превърна в кошмар. В същата година в Уестминстър, трескав, сред неразбираеми бълнувания, се помина старият крал Хенри III. Най-големият му син и престолонаследник, Едуард, беше на кръстоносен поход в Светите земи. В отсъствието на силна ръка в много градове и графства законът се оказа потъпкан от вилнеещи банди крадци и разбойници, които нападаха отдалечените господарски къщи и ги плячкосваха. Едно от плячкосаните имения беше и това на Блексток, близо до Мезон Дийо^[5].

В онази фатална нощ бащата на Блексток тичешком беше изкачил стълбите и почти бе хвърлил Адам през прозореца на горния етаж в пълната със сено каруца под него. Крещеше му да бяга и да се скрие в близката гора. Какъв кошмар само! Скрит в някакъв храст, Блексток беше видял как съсичат баща му, как изнасилват майка му и нейната прислужница, как след това им прерязват гърлата и разпарят утробите им. Нямаше следа само от бащиния им роднина Джон Брокър. По онова време Адам си мислеше, че Брокър също е убит, а тялото му е погълнато от пожара. На следващата сутрин хората на шерифа, дошли да огледат опустошенията, откриха Адам. По време на нападението Хюбърт заедно с другите момчета бе спал в общата спалня на учениците в «Сейнт Огъстин» в Кентърбъри. Заведоха братята в кметството, където някакъв сивобрад мъж с опечален вид им разказа до какви размери е стигнала трагедията. Седяха в мръсната стая и постепенно осъзнаваха какъв рязък обрат беше настъпил в живота им. Сивобрадият стърчеше зад масата и тъжно се взираше в тях, докато им описваше как домът им е бил разрушен, майка им и баща им убити, а телата на другите жертви са изгорени до неузнаваемост. Обясни им, че родителите им ще бъдат погребани в гробището на църквата «Сейнт Милдред», под старото тисово дърво, където се срещнали за първи път по време на църковно тържество. Опитваше се да смекчи удара, но Адам седеше до Хюбърт, държеше го за ръка и само се взираше в прозореца над главата на стария мъж. Наблюдаваше прашинките, танцуващи на слънчевата светлина, която проникваше през дебелото стъкло. После всичко беше като насън. Търговецът заведе и двамата на приземния етаж и ги представи на други мъже, които им обясниха, че баща им е бил не само много добър земеделец и йомен