Константин Балмонт
Из Летопис на Света
1
Там, над нея, там самотна
странна светлина мъжди,
сякаш мъка по живота,
онзи — пълния с беди.
Там, под светлина прощална
и край приказния път,
недоволни и печални
бледи сенки се тълпят —
сенки на онези, дето
със молитви и със мъст
се стремяха към небето,
а лежат в студена пръст,
разбунтувани навеки
от сковаващия хлад,
и изчезнали полека
в другия, отвъден свят.
2
Лес, потънал в сън.
Сякаш в гроб вторачен,
някъде навън
стене бухал мрачен.
Алена луна.
Смърчове стаени.
Гробна тишина.
Само бухал стене.
Спи лесът превит.
А сънят му — чуден.
Някой е убит
тук, в леса безлюден.
3
Брата срещнал брат в нощта,
смътно потреперал мракът.
И на райската врата
дълго-дълго ангел плакал.
4
И хиляди ангели, гении на светлината,
скърбели в небето над сънните тихи поля,
от бога те отговор чакали, а в небесата
звездите най-ясни се скрили зад гъста мъгла.
Но господ не казал защо позволил престъпление,
в пространството падали хиляди нощни звезди,
разбрали, на тях че е съдено за изкупление
да дишат и тръпнат над черните хорски беди.
5
Погребален — въртят — хоровод2
милионите сенки отново.
И изчезват народ след народ
в светлината на блатни огньове.
Не разбират безумците днес,
че кръгът е затворен отдавна,
че измамна и призрачна вест
е миражът в пустинята равна —
че освен лудостта и страстта
има друго, най-висше блаженство
първозданната красота
и вселенското съвършенство.
Прелестта да проникнеш с любов
в същността на света не разбират
и не чуват неспирния зов
и възторга велик на всемира.
6
Стъпкахме цветята като летен зной,
щастието има пътища безброй.
Светеха ни ярко слънце и луна,
но ги няма вече — мрак и тишина.
Стъпкахме цветята и ги няма днес,
в облачните бездни — ни звезда, ни вест.
Пътища различни водят към смъртта,
щастие желахме, срещнахме скръбта.
7
Спи лесът стаен.
Стихнали дървета.
Някой е ранен
тази нощ в сърцето.
В мрака към вълна
се стреми вълната.
Сянка на жена
стене в тишината.
Спи лесът стаен,
стон нощта изпълва.
Във вира студен
сянката потъва.
8
Русалка събуди се тя.
Със злачни очи се огледа.
На дъното, право в калта
погреба си рожбата бледа.
Детето се мята в тъма,
бълнува за слънце свободно.
Русалката волно се смя
във своето царство подводно
Годините щом отлетят,
русалката ще побелее.
И хора пред нея ще спрат,
щом водната шир намалее.
И хора пред нея ще спрат —
застинало в хлад изваяние.
Пред чудото те ще мълчат —
молитвите искат мълчание.
В последния ден ще мълчим,
когато със шепот прощален
с мадоната ще се простим,
дочули пак марш погребален
9
Комментарии к книге «Из Летопис на Света», Константин Дмитриевич Бальмонт
Всего 0 комментариев