Омар Хайям
Рубайят
1
На философите не станах мил,
но види бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!
2
О, колко мъдреци поглеждаха с печал
към тоз и онзи свят; и що? — Без жал
отнесе ги смъртта; безсмислени пророци —
днес тяхната уста е пълна с кал.
3
Ще дойде краят, но кога — кой знае?
Да пием вино — истината май в това е.
Не си лоза, глупако: от пръстта —
едва ли някой ще те откопае!
4
И все пак истина е, вдъхновено
в ума ми всичко беше прояснено,
но въпреки това ще ви повторя аз:
от виното не срещнах по-блажено.
5
През младостта се спусках неумел
към разни философи — и без цел
им вярвах… Но през същата врата
излязох, през която бях дошел.
6
Тревата виж, изгряла в пролетта,
над нея полегни с виновността:
защото — знаеш ли из чии красиви
любими устни расне бавно тя?
7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.
8
От мисли, полусънни обкръжен,
аз чашата разбих опиянен;
а тя прошепна: „Бях аз като тебе
и ти ще станеш глина като мен.“
9
Какво сме ние? На земята през май най-хубавия цвят,
връх и долина необятна, на рая — рай, на ада — ад.
чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода,
ако светът е пръстен — ний сме над златото му скъп ахат.
10
Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,
ако над моя поглед грее светото слънце като мак,
тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слугувам
на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак.
11
И за какво? Кой тук пристига? Кой там отвъд си заминава?
Една загадка притаена за всички мъдреци остава.
В кръга началото къде е? Къде е тънкия му край?
Ако отнякъде сме спрели, къде ще отшумим тогава?
12
Ще си заминем с поглед плах — но за света какво е?
И няма път, и няма смях — но за света какво е?
Ний си отидохме — а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах — но за света какво е?
13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.
14
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,
и затова сега послушай съвета мъдър на Хайям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.
15
Трезв ли съм — не зная радост, ставам тъжно мълчалив
А пиян — светът за мен е като винен свят мъглив.
Ала някъде в средата, имам малък светъл миг,
дето просто го обичам, че съм в него още жив.
16
Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод
и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот.
На каната и твойта чаша единствено се довери,
че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот.
17
Освен грънчарския чекрък бих разменил изцяло
за чаша вино моя плащ, чалмата си и шала.
Как ще живея утре? Всичко на виночерпеца ще дам.
Нали това светата майка не ми го е тъкала!
18
Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.
И много вино ще се лее сред вечерните механи.
Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо —
кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!?
19
От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт,
поне един дали намери спасение, обратен път?
Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя,
че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.
20
Египет, Рим, Китай далечен — владей с жестока мъст!
Бъди ти вечен самодържец — света разпни на кръст!
Със нищо по-различен няма да бъде твоят край:
три лакти бяло покривало и пет аршина пръст.
21
Веднъж пред кръчмата видях един пиян, поспрял за кратко,
през рамото с молитвен плащ — той чашата държеше сладко;
в миг забелязал моя взор, отвърна стареца печално:
„Смъртта ни чака там, отвъд, и затова — да пием, братко!“
22
И нека да си изживял без мъка свойте дни — а после?
Да се завърже твоя кръг сред песни и жени — а после?
Бъди от щастие блажен над сто примамливи години
Комментарии к книге «Рубайят», Омар Хайям
Всего 0 комментариев