Франсоа Вийон
Баладичен спор между душата и тялото1
— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?
— Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. — Участта
ми те вълнува? — Твойта страст е дива.
— Какво ти пука? — Тя и мен убива.
— Разкарай се, пък ще му мисля аз.
— Кога? — Когато за това ме бива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— Какви ги мислиш? Времето лети…
— На дърта кранта стигнах възрастта.
— Но нищо не научи. — Знам. — Почти
е лудост твойто. — Само лудостта
изцяло ни потапя в сладостта.
Като муха на мед съм аз. И ми отива.
— Защо говориш тъй? — Нима не бива?
Когато зная нещо, слагам бас.
— И губиш. — Но оказвам съпротива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— Почернена от твоите черти,
скърбя. Невежество и тъпота
все някой може и да ги прости,
а ти нарочно плюеш на честта;
сред грозното едната красота
не щеш да видиш — наглост те опива…
Коя е твоята алтернатива?
Комментарии к книге «Баладичен спор между душата и тялото», Франсуа Вийон
Всего 0 комментариев