«На луната»

Константин Циолковски

На луната

I.

Събудих се и още докато лежах в леглото, размислях върху току-що видения сън: сънувах, че се къпя, а тъй като беше зима, беше ми особено приятно да помечтая за лятното къпане.

Време е да се става!

Протягам се и се надигам… Колко ми е леко! Леко се седи, леко се стои. Какво е това? Не продължава ли сънят? Чувствувам, че стоя особено леко, като че ли съм потопен до шия във вода: краката ми едва докосват пода.

Но къде е водата? Нищо не виждам. Размахвам ръце; не усещам никакво съпротивление.

Не сънувам ли? Разтърквам очите си — все същото.

Странно!…

Но все пак трябва да се облека!

Размествам столове, отварям шкафове, изваждам дрехите си, вдигам различни предмети и — нищо не разбирам!

Нима силите ми са се увеличили?… Защо всичко е станало така въздушно? Защо сега вдигам такива предмети, които по-рано не можех и да помръдна?

Не! Това не са моите ръце, не са моите крака, не е моето тяло!

Те са толкова тежки и правят всичко с такова усилие…

Откъде се взе тази сила в ръцете и краката ми?

Или може би някаква сила тегли и мен, и всичките предмети нагоре и с това облекчава моята работа? Но в такъв случай колко силно тегли тя. Още малко и, както ми се струва, ще полетя към тавана.

Защо не ходя, а подскачам? Нещо ме тегли в посока, противоположна на тежестта, напряга мускулите ми и ме кара да правя скок.

Не мога да устоя на изкушението — скачам…

Стори ми се, че се издигнах доста бавно и че също така бавно се спуснах.

Скачам по-силно и от порядъчна височина оглеждам стаята… Ох! Ударих си главата в тавана… Стаите са високи… Не очаквах сблъскване… Вече ще бъда по-внимателен.

Но моят вик събуди другаря ми: виждам как той се заобръща ту на една, ту на друга страна, а след това скочи от леглото. Няма да описвам учудването му, което беше подобно на моето. Аз видях същата картина, каквато съм представлявал самият аз преди няколко минути. Доставяше ми голямо удоволствие да гледам опулените очи, смешните пози и неестествената живост на движенията на моя приятел; забавляваха ме неговите странни възклицания, които много приличаха на моите.

След като моят приятел-физик се умори да се учудва, аз се обърнах към него с молба да ми отговори на един въпрос: какво се е случило — дали нашите сили са се увеличили, или се е намалила силата на тежестта?

И едното, и другото предположение бяха еднакво учудващи, но няма такова нещо, към което човек, като привикне, да не се отнася равнодушно. Ние още не бяхме стигнали до това състояние и затова у нас се породи желание да открием причината.

Моят приятел, свикнал да анализира, скоро се ориентира в многото явления, които бяха смаяли и объркали моя ум.

— По силомера или по пружинните везни — каза той — можем да измерим мускулната си сила и да разберем дали тя се е увеличила, или не. Ето аз опирам крака си на стената и тегля долната кука на силомера. Тя е пет пуда, значи не се е увеличила. Ти можеш да направиш същото и ще се убедиш, че не си станал богатир като Иля Муромец.

— Не мога да се съглася с теб — възразих аз, — фактите противоречат. Обясни ми по какъв начин аз повдигнах края на тази библиотека, която има не по-малко от петдесет пуда? Отначало си помислих, че е празна, но като я отворих, видях, че не е изчезнала нито една книга… Впрочем обясни ми скока, който беше висок пет аршина!

— Ти вдигаш големи тежести, скачаш високо и се чувствуваш леко не защото силите ти са се увеличили — това предположение вече беше опровергано от силомера, — а защото тежестта се е намалила; в това можеш да се убедиш с помощта на същите везни. Ние дори ще разберем точно колко пъти се е намалила…

При тези думи той вдигна първата попаднала му гира, която се оказа 12 фунта, и я закачи на динамометъра (силомера).

— Гледай! — продължаваше той, като погледна везните. — Излиза, че дванадесетфунтовата гира тежи два фунта. Следователно тежестта се е намалила шест пъти.

Като помисли, той прибави:

— Точно такова е привличането и на повърхността на Луната, което там е резултат на по-малкия й обем и на по-малката й плътност.

— Да не сме на Луната? — разсмях се аз.

— И да сме на Луната — смееше се физикът, преминавайки към шеговит тон, — не е голяма беда, защото, щом такова чудо е възможно, може да се повтори и в обратен ред, т.е. можем да се върнем обратно там, откъдето сме дошли.

— Спри: стига сме говорили каламбури… А какво ще се получи, ако претеглим някакъв предмет на обикновени лостови везни? Дали ще се почувствува намалението на тежестта?

— Не, защото теглото на претегляния предмет се намалява точно толкова пъти, колкото и на грама, сложен на другото блюдо на везните; така че равновесието не се нарушава въпреки изменението на тежестта.

— Да, разбирам!

Все пак аз се опитвам да счупя една пръчка, като се надявам, че ще открия увеличаване на силата си, но не ми се удава, въпреки че пръчката не е дебела и до вчера пращеше в ръцете ми.

— Ама си упорит човек! Откажи се! — каза моят приятел физик. — Помисли по-добре за това, че сега целият свят навярно е развълнуван от тези изменения…

— Ти си прав — отговорих аз, захвърляйки пръчката, — наистина всичко забравих; забравих за съществуването на човечеството, с което както на мен, така и на теб много ни се иска да споделим мислите си…

— А какво ли е станало с нашите приятели?… Дали няма и други промени?

Тъкмо бях отворил уста и бях дръпнал пердето (всички пердета бяха спуснати за през нощта, защото лунната светлина ни пречеше да спим), за да разменя две думи със съседа си, но в същия миг отскочих бързо назад. О, ужас! Небето беше по-черно от най-черното мастило!

Но къде е градът? Къде са хората?

Това е някаква дива, невъобразима, ярко осветена от Слънцето местност!

Не се ли бяхме пренесли наистина на някаква пустинна планета?

Всичко това само си помислих, но не можех нищо да кажа и само несвързано мучах.

Приятелят ми, допуснал, че ми е лошо, поиска да изтича към мен, но аз му посочих прозореца, той погледна през него и също онемя.

Ако не припаднахме, то беше само благодарение на малката тежест, която препятствуваше излишния прилив на кръв към сърцето.

Огледахме се.

Пердетата на прозорците, както и по-рано, бяха спуснати; това, което ни порази, не беше пред очите ни; обикновеният вид на стаята и на намиращите се в нея добре познати предмети още повече ни успокои.

Притиснати плахо един до друг, отначало повдигнахме само единия край на пердето, после дръпнахме всички пердета и накрая решихме да излезем навън, за да разгледаме траурното небе и околностите.

Въпреки че мислите ни бяха погълнати от предстоящата разходка, забелязахме и още нещо. Така например, когато се движехме из обширните и широки стаи, трябваше да действуваме с грубите си мускули крайно предпазливо — в противен случай подметките се плъзгаха по пода, но това не ни заплашваше с падане, както би било на мокър сняг или на лед върху Земята; в този случай тялото ни само подскачаше. Когато искахме веднага да преминем в хоризонтално положение, в първия момент трябваше чувствително да се наведем напред, както се навежда конят, когато го заставят да придвижи каруца с непосилен товар; но това само изглеждаше така — в същност всичките ни движения бяха много леки… Колко е скучно да слизаш по стълбата стъпало по стъпало! Колко е бавно да се движиш крачка след крачка! Скоро зарязахме всички тези церемонии, които са годни само на Земята и са смешни тук. Научихме се да се движим със скокове; слизахме и се качвахме по стълбата през десет и повече стъпала като най-лудите глави в училище; а понякога прескачахме направо цялата стълба или скачахме през прозореца. С една дума, поради силата на обстоятелствата се превърнахме в скачащи животни, нещо като скакалци или жаби.

И така, като потичахме из къщи, изскочихме навън и препуснахме към една от най-близките планини.