«Повелителката на метлата»

Софи Кинсела

Повелителката на метлата

1

Имате ли чувството, че сте подложена на силен стрес?

Не. Не съм стресирана.

Просто съм… ами заета съм. Малко ли хора са заети? С всички е така. Имам отговорна, високоплатена работа, кариерата ми е особено важна за мен и си я обичам.

Добре, де. Понякога съм малко напрегната. Усещам, че съм под напрежение. Нали съм адвокат в Ситито, за бога? Вие какво очаквате?

Буквите се врязват с такава сила в страницата, че хартията се е скъсала. По дяволите. Няма значение. Да видим сега следващия въпрос.

Средно по колко часа на ден прекарвате в офиса?

44

2

8

Зависи.

Редовно ли спортувате?

Ходя редовно на плуване

От време на време ходя на плуване

Наистина ще тръгна редовно на плуване. Когато ми остане време. Напоследък съм доста натоварена в службата, така че няма мърдане.

Пиете ли по осем чаши вода на ден?

Да

Понякога

Не

Оставям химикалката и си прочиствам гърлото. В другия край на стаята Мая вдига поглед от шишенцата с лак за нокти. Днес въпросната Мая ще ме разкраси. Тя има дълга черна коса, вързана на опашка, сплетена с промъкната в кичурите тънка бяла лента, а на носа й се вижда малка сребърна обица във формата на топче.

— Всичко наред ли е с въпросника? — пита тя с мелодичния си глас.

— Май забравих да кажа, че не разполагам с много време — започвам любезно аз. — Необходими ли са всички тези въпроси?

— Имаме нужда от колкото е възможно повече информация, за да подчертаем красотата ви и да обърнем специално внимание на здравословното ви състояние — отвръща спокойно тя, но по гласа й личи, че няма да успея да се измъкна.

Поглеждам часовника. Станало е девет и четирийсет и пет.

Нямам време за подобни неща. Наистина нямам толкова време. Само че това ми е подарък за рождения ден, освен това обещах на леля Патси.

Ако трябва да съм честна, това е подаръкът за миналия ми рожден ден. Преди почти цяла една година леля Патси ми подари ваучер за „Стресът е минало“. Тя е сестра на мама и много се притеснява за жените, отдадени на работата. Щом се видим, стисва раменете ми, оглежда лицето ми, без да крие загрижеността си, а на картичката към ваучера беше написала „Намери време за себе си, Саманта!!!“.

Наистина имах намерение да намеря време. Само че в службата ни беше доста натоварено и кой-знае как мина цяла година, а на мен не ми остана нито една свободна минутка. Работя като адвокат в „Картър Спинк“ и в момента ни се е събрала доста работа. Пълна лудница. Скоро ще стане по-добре. Налага се да издържа следващите две седмици.

Както и да е, след това леля Патси ми изпрати картичка за тазгодишния рожден ден и аз се сетих, че на стария ваучер скоро ще му изтече срокът. И така, вече съм на двайсет и девет. Седнала съм на едно канапе, увита в бял хавлиен халат и някакви сюрреалистични хартиени бикини. Освободила съм си половината ден. Нито секунда повече.

Пушите ли?

Не

Пиете ли?

Да

Храните ли се редовно с домашно приготвена храна?

Вдигам поглед, готова да премина в отбрана. Това пък какво общо има с цялата работа? Защо „домашно приготвената храна“ да е по-хубава?

Храната ми е здравословна и разнообразна, написах най-сетне аз.

Това е самата истина.

Всички знаят, че китайците живеят по-дълго от нас, така че едва ли има по-здравословна храна от тяхната. А пък пицата е от Средиземноморието. Това със сигурност е по-здравословно от домашно приготвените манджи.

Животът ви хармоничен ли е?

Да

Не

Да

— Готова съм — оповестявам аз и подавам страниците на Мая, която започва да преглежда отговорите ми. Пръстът й преминава надолу досадно бавно. Тя да не би да си мисли, че разполагаме с всичкото време на този свят?

На тази длъжност може и да има достатъчно време, само че до един аз на всяка цена трябва да съм цъфнала в офиса.

— Прочетох отговорите ви много внимателно. — Мая ме поглежда угрижено. — Струва ми се, че сте подложена на огромен стрес.

Какво? Това пък откъде го измисли? Нали специално написах, че не съм подложена на стрес?

— Не съм — поглеждам я спокойно и се усмихвам, за да се увери сама, че не съм стресирана. Май не успях да я убедя.

— Очевидно работата ви е свързана с огромно напрежение.

— Напрежението ми дава сили — обяснявам аз. Това е самата истина. Това е така още откакто…

Ами, да. Така е, откакто мама ми го каза; тогава бях на около осем. „Ти разцъфваш, когато си под напрежение, Саманта.“ Цялото ни семейство разцъфва, когато е подложено на напрежение. Това ни е нещо като семейно мото… И аз не знам как точно да го обясня.

С всички ни е така, като изключим брат ми Питър, разбира се. Той прекара нервен срив. Останалите сме добре.

Обичам работата си. За мен е истинско удоволствие да забележа вратичката в някой договор. Обожавам тръпката по време на преговори, споровете, държа мнението ми да е най-удачното.

Е, понякога, много рядко, имам чувството, че някой е стоварил огромен товар върху мен. Говоря за нещо като бетонни панели, поставени един върху друг, които се налага да мъкна независимо от това колко съм скапана…

Само че всички си имат подобни моменти. Това е напълно нормално.

— Кожата ви е силно дехидратирана. — Мая клати глава. Прокарва опитни пръсти по бузата ми, спира на врата и виждам, че започва да се притеснява. — Ускорена сърдечна дейност. Това не е здравословно. В момента напрегната ли сте?

— В момента имам доста работа. — Свивам рамене. — Просто моментът е такъв. Добре съм. — Може ли най-сетне да продължим?

— Добре. — Мая става. Натиска някакво копче на стената и се разнася нежна музика. — Мога само да ви кажа, че сте попаднали точно където трябва, Саманта. Целта ни е да стопим стреса, да ви вдъхнем нови сили и да почистим токсините.

— Чудесно — отвръщам аз, макар че я слушам с половин ухо. Току-що си спомних, че така и не се обадих на Дейвид Елдридж за договора с украинския петрол. Трябваше да му позвъня вчера. По дяволите.

— Целта на център „Разлистено дърво“ е да създаде неповторимо спокойствие и да ви откъсне от ежедневните грижи. — Мая натиска друго копче на стената и светлината става по-мека. — Преди да започнем — казва тихо тя, — имате ли някакви въпроси?

— Имам, да. — Привеждам се напред.

— Чудесно! — Тя засиява. — Искате да разберете повече за днешните процедури или нещо по-общо?

— Може ли да изпратя един бърз имейл? — питам любезно аз. Усмивката на Мая замръзва на лицето й.

— Много набързо — уточнявам аз. — Няма да отнеме повече от две сек…

— Саманта, Саманта… — Мая клати глава. — Тук сте, за да си починете и да се отпуснете. Посветете това време единствено на себе си. Не бива да изпращате имейли. Това е истинска лудост! Пристрастяване! Не по-малко вредно е от алкохола. Или кофеина.

За бога, не съм нито луда, нито пристрастена. Та това е смешно. Проверявам си имейлите веднъж на… май по веднъж на всеки трийсет секунди.

Работата е там, че за трийсет секунди могат да се променят много неща.

— Освен това, Саманта — продължава Мая, — в тази стая виждате ли компютър?

— Не — отвръщам аз и послушно оглеждам малката стая с приглушена светлина.

— Затова ви молим да оставите електронните уреди в сейфа. Не се допускат и мобилни телефони. Нито миникомпютри. — Мая разперва ръце. — Това е убежище. Място, където човек може да избяга от света.

— Разбира се — кимам послушно аз.

Май сега не му е времето да призная, че съм скрила джобен компютър в хартиените бикини.