«Паломино»

На ТАДИЪС с любов

Д. С.

Да яздиш през баирите,

на хубав кон

с една мечта,

да търсиш любовта,

по залез,

това е да си жив…

А да я намериш

е на живота

върховният миг.

1

Присвила клепачи срещу пронизващите пориви на вятъра, Саманта се втурна по стъпалата на къщата от кафяв пясъчник на Източна шейсет и трета улица. Дъждът бързо преминаваше в суграшица, шибаше лицето и боцкаше очите й. Сякаш за кураж, тя издаде кратък мъркащ звук, сетне спря задъхана, борейки се с бравата — ключът отказваше да се превърти. Най-сетне вратата се отвори и Саманта се гмурна в топлината на вестибюла. Постоя за миг там, отърсвайки влагата от дългите си сребристоруси коси.

Те бяха необикновени, като сребърна грива, примесена с фини златни нишки. Ленена перука, така й викаха като малка и тя много се сърдеше, ала през пубертета и ранната младост косите й се превърнаха в обект на всеобщо възхищение. Сега Саманта беше на трийсет години, бе свикнала с тях и се смееше, когато Джон й казваше, че прилича на принцеса от приказките, а сините очи заискряваха на красивото й, изящно ъгловато лице, така контрастиращо с пищния бюст и леко закръгления й ханш. Краката й бяха дълги и тънки.