«Седмата луна»

Встъпление

1970

ХОНКОНГ

Бе петнадесетият ден на седмата луна. Откъм Китай се задаваше буря. Неуморният поток от хора, идващи откъм Коулун в ранната утрин, не спираше. Всички улици и площади бяха буквално задръстени от хора. В кафеникавия пушек на автомобилните двигатели петмилионният град тръгваше на работа. Слънцето, едва изгряло, вече умираше — потъваше в кървавия буреносен облак, задаващ се откъм изток.

Франсин се бе настанила удобно на меката задна седалка на кремавия ролс-ройс. Докато чакаше ферибота, шофьорът Ка Тай не криеше нетърпението си.

Досами платното един старец беше подредил на сергията си хартиени играчки. Все желани неща — къщи, коли, коне, мебели — изящно изработени. Шофьорът пред ролс-ройса слезе от колата си, за да си купи няколко, и задръсти движението.

Ка Тай натисна клаксона и в морето от звуци прозвуча възмутен рев.

— Недей — нареди му Франсин. — Не сме се забързали за никъде. Остави го да напазарува на спокойствие.

— Извинете, мем — каза Ка Тай. В половината Югоизточна Азия прислужниците й, служителите, та дори и мнозина от бизнеспартньорите й се обръщаха към нея с тази дума.

Вестниците, излизащи на китайски, я назоваваха с друга дума: „нухуан“. Императрица. Нейните служители азиатци обаче винаги я наричаха „мем“. Бяха се обръщали към европейските дами с тази дума открай време, още от дните, когато Тихоокеанският район бе далечна колония, а не смущаващ извор на глобално богатство. Веднъж бе запитала един от мениджърите си защо я наричат така. „Защото винаги се държите като британска дама“, бе й отвърнал с усмивка той. В думите му обаче имаше и известна доза подигравка. Тя никога не отсъствуваше в думите, с които азиатците назоваваха жителите на Запада. Франсин подозираше, че въпреки всички обяснения те винаги ще я възприемат като гуайло, гайджин или фаран, тоест като чуждестранен дявол.

Тя бе наполовина китайка и наполовина британка. Казваше се Франсин Лорънс. Китайското й име — Ли Ю Фа — бе само избледняващ спомен. Овехтяла вещ, която нито можеш да използваш, нито да изхвърлиш.

На петдесет години тя бе стегната и изпълнена с енергия. Тъмната й коса бе късо подстригана, така че естествената й вълнистост почти не се забелязваше. Изящното й лице бе овално, със сочни устни и зеленикави очи. Някога мнозина мъже я бяха пожелавали заради красотата й. Днес, макар все още да бе привлекателна, обръщаха по-голямо внимание на богатството и влиянието й. Бе познала само един мъж, обикнал я заради сърцето и душата й. Отдавна обаче не притежаваше тези неща. След като те бяха изтръгнати от нея, вече не й остана какво да споделя с този мъж. Нямаше деца. Продължаваше да гради империята си и се надяваше това й занимание да не престане поне още четиридесет години. Понякога си задаваше въпроса на кого ще остави всичко, след като умре. Богатството й бе значително: пари, сгради, земя и заводи, струващи много милиони долари. Този въпрос обаче не я смущаваше. Бе съвсем сама на този свят и не градеше империята си за някой друг. Градеше я за себе си. Тази империя бе едновременно нейно достижение и нейно убежище. Щеше да стане и неин паметник. Човекът пред тях продължаваше да се пазари за цената на книжните играчки. И защо ли? Нали щеше да ги отнесе в дома си и да ги изгори. Бе започнал Празникът на гладните призраци, опасно време. В дните на седмата луна вратите на подземния свят се отваряха и оттам излизаха на свобода призраците на тези, които не са били погребани в съответствие с ритуалите. Хартиените имитации на светските предмети щяха да бъдат запалени, за да се умилостивят гладните и скитащи призраци.

Таоизмът я вълнуваше толкова, колкото и Библията. При все това, без да се замисля, тя потупа Ка Тай по рамото и каза:

— Купи ми малко пари за духовете.

— Да, мем — каза той, без да се изненадва от молбата й. — Какво друго да купя?

— Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи.

— Да, мем.

Слезе от колата и тръгна към стареца с хартиените играчки.

Телефонът, вграден в дъбовата ламперия до нея, иззвъня. Франсин взе слушалката.

— Да?

— Добро утро, мем.

Франсин си погледна часовника. Работният ден, който в Хонконг едва започваше, в Манхатън вече бе приключил.

— Добър вечер, Сесилия. Защо си още на работа? Да не би нещо да не е наред?

— Случи се нещо в края на работното време, мем. Сесилия Тан работеше при Франсин от петнадесет години. Още от общите им дни в Сингапур, когато между двете се изградиха доверие и разбирателство.

— Какво?

Последва кратко мълчание.

— Дойде посетителка. Млада дама от Борнео.

— Какво казваш?

— Дойде една млада дама — каза Сесилия безстрастно. — Твърди, че ви познава. Че за последен път сте били заедно много отдавна в Борнео. В Саравак. Франсин внезапно изстина.

— Сега при теб ли е?

— Не. След като разбра, че ви няма, си тръгна.

— Говори ли с нея?

— Малко.

— Какво друго можеш да ми кажеш за тази млада дама?

— Бе млада серани — каза Сесилия, като използува малайската дума за евразийка.

— Опиши ми я?

— Хубава. Със стройна фигура. С минипола и сако. Дрехите й не бяха скъпи, но подбрани с вкус.

— Цветът на очите й?

— Съжалявам, но не обърнах внимание. Франсин усети напрежение в гласа й.

— Тя стоя тук съвсем за малко — поясни Сесилия.

— Под какво име се представи?

— Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Да. Каза, че живяла дълги години в Япония. Навремето обаче имала друго име.

— Какво? — прошепна Франсин.

— Каза, че ще ви го каже, когато се видите.

— Остави ли визитна картичка? Или поне съобщи ли ти адреса си?

— Не. Каза, че ще ви потърси, когато се върнете в Ню Йорк. Обясних й, че ще бъдете тук следващия вторник.

Дъхът на Франсин бе спрял. Нещо в гърдите я стягаше. Тя продължаваше да наблюдава уличното движение, но пред очите й се бе появил друг път. От други времена.

— Мем? Чувате ли ме?

Очевидно бе мълчала твърде дълго и бе разтревожила Сесилия.

— Да, да, чувам те. — После си погледна часовника. — Ще ти се обадя по-късно, след като се прибера.

— Добре, мем.

Сесилия затвори телефона.

Франсин също затвори. Бе като замаяна. Нима бе възможно? Нима такива неща можеха да се случат? Още преди години съзнателно се беше опитала да се освободи от надеждата си. Преди това понякога все още мечтаеше за новина, подобна на сегашната. Болката от пробуждането винаги се оказваше ужасна. Не по-малко ужасна от радостта на мечтите. Бе извървяла голяма част от житейския си път и бе изгубила по него толкова много, че вече не се боеше от нови загуби. Продължаваше обаче да изпитва страх от своя мъчител — надеждата.

— Мем?

Франсин погледна шофьора, без да го вижда. Ка Тай бе отворил вратата на ролс-ройса, челото му беше сбърчено.

— Добре ли сте, мем?

Тя вдигна ръце и затисна очите си.

— Да, добре съм.

Ръцете му бяха пълни с книжни играчки.

— Вижте какво купих.

Подаде й ги. Бе купил точно това, което му бе поръчала. Нетрайни хартиени изображения на всичко, което бе готова да даде. На всичко, което бе готова да стори.

Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи. Всичко.

Тя сложи играчките на седалката до себе си и каза:

— Да побързаме.