«Въпрос на избор»

Пролог

Джеймс Слейдърман навъсено се взираше в обувките си. Беше се намръщил от момента, в който призовката на комисар Додсън го застигна в стаята на отдела тази сутрин. След като издуха дълга струя дим, Слейд смачка цигарата в каменния пепелник от лявата си страна. Тялото му почти не помръдна. Той умееше да чака.

Нали и снощи беше прекарал в чакане повече от пет часа, в тъмната и леденостудена кола, в квартал, в който си длъжен да пазиш едновременно гърба и портфейла си. Бяха скучни и безполезни пет часа, тъй като наблюдението не доведе до нищо. Но пък Слейд от опит знаеше, че работата на полицая се състои от безкрайни часове подготвителна работа, непоносима досада и бумащина, раздвижвани от време на време от мигове на решителни действия. И все пак предпочиташе петчасовото висене в засада пред двайсетте минути, прекарани в застланата с килим и боядисана в бежово приемна на комисаря. Миришеше на лимонов препарат за полиране, а сега вече и на неговите цигари. Клавишите на пишещата машина потропваха монотонно, докато секретарката на комисаря преписваше нещо.

Какво ли иска, по дяволите? — за пореден път се запита Слейд. През цялата си кариера старателно беше избягвал полицейските канцеларии, поради вродена неприязън към бюрокрацията. В изкачването си от редови стажант до сержант-детектив не беше имало много поводи пътищата им с Додсън да се кръстосват.

Беше се видял с него лично за малко на погребението на баща си. Капитан Томас С. Слейдърман беше погребан с цялата слава и почести, дължими след двайсет и осем годишна служба в полицейските сили. И загинал при изпълнение на служебния си дълг. Като се замисли за този момент, Слейд си припомни, че комисарят бе проявил съчувствие към вдовицата и малката дъщеря. Беше казал нужните думи на сина. Може би, до известна степен, той изпитваше и лична скръб. В началото на кариерата си Додсън и Слейдърман са били партньори. Но още като млади пътищата им се разделили — единият намерил пролука в чиновническата администрация, а другият жадувал за действие на улицата.

Само при още един друг случай Слейд се беше видял насаме с Додсън. Тогава лежеше в болницата, за да се възстановява от огнестрелна рана. Посещението на полицейския комисар при редови детектив доведе до приказки и шушукания, които едновременно притесняваха и дразнеха Слейд.

И сега, помисли си той, цялата служба ще разбере, че старецът го е привикал при себе си. Навъсеното му изражение стана още по-мрачно. За момент се замисли дали не е допуснал някакво нарушение на реда, после се ядоса сам на себе си, задето се държи като някое дете, привикано при директора на училището.

По дяволите всичко, каза си накрая и се опита да се отпусне. Креслото беше меко — прекалено меко и малко. За да компенсира, Слейд се облегна назад и изпъна дългите си крака. После притвори очи. Като свърши с разговора, отново трябва да помисли за наблюдението. Ако тази вечер приключи с него, ще разполага с няколко вечери, които да прекара пред машината. С малко късмет — и поне месец непрекъсната работа — би могъл да довърши романа. Като се абстрахира от обстановката край себе си, той мислено си припомни главата, над която работеше в момента.

— Сержант Слейдърман?

Подразнен, че го прекъсват, Слейд вдигна очи. Изражението му бавно се проясни. Изведнъж осъзна, че си е губил времето да се взира в пода, докато секретарката на комисаря предлага далеч по-приятна гледка. На устните му моментално се отразиха оценката и закачливия намек.

— Комисарят иска да ви види — отвърна на усмивката му секретарката. Прииска й се да я беше погледнал така и преди, вместо да седи нацупено, без да продума. Имаше лице, към което никоя жена не би останала равнодушна — малко тясно и ъгловато, с тъмен цвят на кожата, който идваше от италианските му предци по майчина линия. Докато мълчеше, устните му изглеждаха строги, но сега, когато се усмихна, издаваха едновременно обещание и страст. Черна коса и сиви очи са неустоима комбинация, помисли си тя, особено ако косата е гъста и малко непокорна, а очите са тъмносиви и загадъчни. Интересна възможност, каза си момичето, докато наблюдаваше как Слейд надига дългото си, стройно тяло от креслото.

Докато я следваше към дъбовата врата, той забеляза, че безименният пръст на лявата й ръка е свободен. Разсеяно си помисли, че може да й поиска телефонния номер на излизане. Тази мисъл потъна в дъното на съзнанието му, докато го въвеждаше в кабинета на комисаря.

На дясната стена висеше литография на Перильо — самотен каубой, яхнал рисувано пони. Лявата стена беше отрупана с поставени в рамки снимки, грамоти и дипломи. Дори да намираше съчетанието за странно, Слейд с нищо не го показа. Бюрото, разположено с гръб към прозореца, беше изработено от тъмен дъб. Върху него имаше спретнати купчинки документи, златна писалка и комплект моливи, както и тройна рамка за снимки. Зад всичко това седеше Додсън — тъмнокос, спретнат, дребен мъж, който винаги му беше приличал повече на енорийски свещеник, отколкото на комисар от Нюйоркската полиция. Очите му имаха ведър син цвят, а страните му блестяха от здравословна руменина. В косите му се прокрадваха леки сребристи нишки. Като цяло, Додсън представляваше олицетворение на доброжелателна любезност. Но бръчките по •лицето му не бяха издълбани от добродушен смях.

— Сержант Слейдърман! — Додсън посочи с ръка един от столовете и се усмихна. Същата конструкция като баща си, помисли си за момент, докато го наблюдаваше как сяда. — Много ли те накарах да чакаш?

— Малко.

Също като баща си, отново си каза Додсън и сдържа усмивката си. С тази разлика, че според слуховете, действителните интереси на сина са в писането, а не в полицейската работа. Том винаги бе отхвърлял тази възможност, спомни си Додсън. „Момчето ми е ченге, също като стареца си. Адски добро ченге.“ В този момент Додсън залагаше именно на това.

— Как е семейството? — запита небрежно, без да отделя от него проницателните си сини очи.

— Добре е, благодаря, сър.

— На Джанис харесва ли й в колежа? — Предложи му пура. Слейд отказа и Додсън запали една за себе си. Слейд изчака, докато димът се разнесе във въздуха, и едва тогава отговори. Как пък е разбрал Додсън, че сестра му е в колеж?

— Да, харесва й.

— Как върви писането?

Трябваше да събере целия си професионален тренинг, за да не издаде изненадата си от въпроса. Очите му останаха ясни и спокойни, също както и гласът му.

— Мъча се.

Няма време за излишни приказки, помисли си Додсън и тръсна пепелта от пурата. Момчето вече напира да си върви. Но в качеството си на комисар той имаше предимство. Дръпна още веднъж бавно от пурата и се загледа как димът се вие нагоре към тавана.

— Прочетох онзи кратък разказ в „Мирър“ — продължи Додсън. — Много хубав беше.

— Благодаря. — Каква, по дяволите, е целта на всичко това? — нетърпеливо си помисли Слейд.

— С романа не ти ли провървя?

Очите на Слейд за момент едва забележимо се присвиха.

— Още не.

Додсън се облегна назад, дъвчейки пурата между зъбите, докато внимателно изучаваше мъжа насреща си. И физиономията му е като на баща му. Слейд имаше същото тясно лице, което изглеждаше едновременно интелигентно и сурово. Зачуди се дали и синът може да се усмихва със същия обезоръжаващ чар като баща си. Обаче очите бяха като на майка му — тъмносиви и сериозни, способни да скриват чувствата си. А и беше видял досието му, продължи разсъжденията си Додсън. Може и да не е бляскав полицай като баща си, но е професионалист. И, слава Богу, не толкова импулсивен. След годините, прекарани в силите на реда, последните три от които в отдела за убийства, Слейд можеше да се счита за закален боец. Ако един детектив не е съвършен на трийсет и две, той е мъртъв. Слейд имаше репутацията на хладнокръвен, може би дори съвсем мъничко повече от обичайното, но арестите му минаваха чисто. Додсън нямаше нужда от човек, който си търси белята, а от такъв, който знае какво да прави, когато се наложи.

— Слейд… — Позволи си на устните му да трепне лека усмивка. — Така те наричат, нали?

— Да, сър. — Фамилиарното обръщение го накара да се почувства неловко; усмивката събуди подозрението му.

— Сигурен съм, че си чувал за съдията Лорънс Уинзлоу.

Любопитството му се пробуди и той бързо прерови паметта си.

— Ръководеше Апелативния съд на Ню Йорк, преди да го изберат за председател на Върховния съд на щата Кънектикът преди около петнайсет години. Умря от сърдечен удар преди четири или може би пет години.

Факти и цифри, каза си Додсън. Момчето не си пилее думите.