«Далеч на север»

ПРОЛОГ

Из един дневник 12 февруари 1988

Кацнахме на Слънчевия ледник по обяд. Полетът дотук премахна махмурлука ми и преряза задушаващите корени на реалността, която царува в долния свят. Небето сияе като син кристал. Такова небе докарват винаги на пощенските картички, за да примамва туристите, заедно с блестящото „лъжливо слънце“ — разноцветен ореол около студеното бяло светило. Приемам това за знак, че ми е било писано да се изкача дотук. Вятърът е около десет възела. Температурата — само десет градуса под нулата. Ледникът е огромен като задника на Кейт Курвата и леден като сърцето й.

Все пак Кейт ни изпрати подобаващо снощи. Дори ни направи нещо като групово намаление.

Не знам защо сме тук, може би защото човек все трябва да е някъде и да прави нещо. А зимното изкачване на Безименната е не по-лошо занимание от всяко друго, дори по-добро от повечето.

От време на време мъжът има нужда от една седмица приключения, които не включват силен алкохол и леки жени. Как ще оцениш пиенето и жените, ако от време на време не ги оставяш?

Срещата ми с няколко сродни откачалки промени не само късмета ми на игралната маса, но и настроението ми като цяло. Малко са нещата, които мразя повече от това да тегля всеки ден хомота като всички останали, но на този свят все жените дърпат конците.

За щастие извадих късмет и това ще задоволи моите момичета за известно време, така че мога да прекарам седем дни в мъжка компания заради самия себе си.

Да се боря със стихиите, да рискувам живота и здравето си заедно с неколцина също толкова луди мъже, е нещо, което ми напомня, че съм жив. Да го направя не за пари, не по задължение, нито защото някоя жена ме е стиснала за топките, а заради чистата лудост, която кара духа ми да заискри.