«Тази нощ и завинаги»

Първа глава

Беше привечер — онзи странен, почти мистичен промеждутък, когато светлината и мракът са в идеално равновесие. Само след секунди нежната синева ще се преобрази от пламналите цветове на залеза. Сенките се издължават, птиците утихват…

Кейси стоеше в подножието на стъпалата, които водеха към дома на семейство Тейлър. Вдигна поглед към масивните бели колони и стари бледочервени тухли с обширни участъци от шлифовано стъкло. Три етажа. Тук-там през спуснатите завеси се прокрадваше приглушена светлина. Усещаше се някакво богаташко достойнство в това място. На старо богатство, на наследствено достойнство.

Вдъхва страх, помисли си тя и отново плъзна поглед нагоре и надолу. Но има определен стил. Изпод мрачната обвивка къщата излъчваше ведрина.

Повдигна огромното месингово чукче и удари по дебелата дъбова врата. Звуците отекнаха в здрачината. Това я накара да се усмихне, после се извърна, за да погледне как цветовете бавно се отцеждат от небето. Вече бе по-скоро вечер, отколкото ден. Вратата зад нея се отвори. Кейси погледна натам и видя дребна, тъмна жена, облечена в черна униформа и бяла престилка.

Също като във филмите, каза си тя и отново се усмихна. Това в крайна сметка може да се окаже и приключение.

— Здравейте.

— Добър вечер, м’дам — учтиво изрече прислужницата и продължи да стои точно по средата на вратата, като някой стража в палат.

— Добър вечер — развеселено отвърна Кейси. — Предполагам, че господин Тейлър ме очаква.

— Мис Уайът? — подозрително я огледа прислужницата. Не помръдна, за да я пропусне. — Мисля, че господин Тейлър ви очаква утре.

— Ами да, но съм тук тази вечер. — Все така усмихната, тя бързо мина покрай нея и влезе в главното фоайе. — Може би ще му съобщите, че съм пристигнала — предложи любезно и се извърна да разгледа полилея с три вериги, който хвърляше светлина върху килима.

Прислужницата затвори вратата, като я наблюдаваше притеснено.

— Ако може да изчакате тук — посочи й кресло в стил Луи XVI. — Ще съобщя на господин Тейлър за пристигането ви.

— Благодаря. — Вниманието й вече беше отклонено към автопортрет на Рембранд. Прислужницата безшумно се отдалечи.

Кейси разгледа картината на Рембранд и премина на следващата. Реноар. Това място е като музей, помисли си тя и продължи бавно да обикаля из фоайето, разглеждайки картините, сякаш се намираше в изложбена зала. Според нея такива произведения на изкуството трябваше да бъдат обществена собственост — за да ги уважават, да им се възхищават и най-вече — да ги гледат. Чудя се дали изобщо някой живее тук, запита се Кейси и прокара пръст по една дебела златна рамка.

Вниманието й бе привлечено от приглушени гласове. Инстинктивно се насочи към звука.

— Тя е един от водещите специалисти по културата на американските индианци, Джордан. Последната й работа получи много високи оценки. Само на двайсет и пет години — това е почти феномен в антропологичните кръгове.

— Напълно го разбирам, Хенри, иначе нямаше да се съглася с предложението ти да ми сътрудничи за тази книга. — Джордан Тейлър разклати чашата с мартини, което пиеше преди вечеря. Отпи бавно и замислено. Питието беше сухо и превъзходно — със съвсем лек вкус на вермут. — Просто се чудя как ще се сработим през следващите няколко месеца. Старите моми, отдадени на професията, ме плашат и не са най-предпочитаната от мен компания.

— Ти не си търсиш компания, Джордан — напомни му другият мъж и лапна маслинката от чашата си. — Търсиш специалист по култура на американските индианци. Това и получаваш — преглътна маслината. — Компанията може само да те разсейва.

Джордан Тейлър остави чашата си с гримаса. Чувстваше се неспокоен, без да знае защо.

— Трудно ми е дори да си помисля, че твоята госпожица Уайът може да е някакво развлечение. — Пъхна ръце в идеално ушитите си панталони и се загледа как събеседникът му довършва мартинито. — Напълно си я представям: кафеникави коси, изпънати назад от костеливото лице дебели очила с изпъкнали лещи, кацнали върху острия нос. Практични костюми, за да подчертаят отсъствието на всякаква форма и четиридесети номер ортопедични обувки.

— Трийсет и седми. — Двамата мъже се извърнаха към вратата и зяпнаха учудено. — Здравейте, господин Тейлър. — Кейси прекрачи вътре, прекоси стаята и протегна ръка на Джордан. — А вие трябва да сте доктор Роудс. През последните няколко седмици влязохме в кратка кореспонденция, нали така? Радвам се да ви видя.

— Да, ами… Аз… — Дебелите вежди на Хари се отпуснаха.

— Аз съм Катлийн Уайът — отправи му ослепителна усмивка, преди отново да се извърне към Джордан. — Както виждате, не си връзвам косата. Вероятно няма да стои завързана и да опитам. — Тя подръпна една от къдриците, които обграждаха лицето й. — А и този цвят, вместо кафеникав — продължи невъзмутимо, — обикновено се определя като сламенорус. Лицето ми не е особено костеливо, макар че имам доста хубави скули. Имате ли запалка? — Разрови в чантата си, за да намери цигара, после погледна очакващо Хари Роудс. Той нервно бръкна в джоба си и извади запалка. — Благодаря. Докъде бях… О, да — продължи, преди някой от мъжете да е успял да проговори. — Нося очила за четене — когато успея да ги открия — но се съмнявам, че са точно това, което имахте предвид, нали? Я да видим, какво още мога да ви кажа? Мога ли да седна? Краката не ме държат. — Без да изчака отговор, тя си избра кресло със златист брокат. За момент замълча и тръсна цигарата си в кристален пепелник. — Вече знаете номера на обувките ми. — Облегна се в креслото и погледна Джордан Тейлър с открития си, зелен поглед.

— Е, мис Уайът — проговори най-сетне той, — не знам дали да се извиня, или да аплодирам.

— Предпочитам да пийна нещо. Да ви се намира текила?

Той кимна с глава и се приближи към бара.

— Не мисля. Вермут ще свърши ли работа?

— Става, благодаря.

Кейси огледа стаята. Беше огромна и съвършено квадратна, с богата ламперия и тежка брокатена мебелировка. Едната стена бе заета от сложно изваяна мраморна камина. В широкото огледало с махагонова рамка отгоре й се отразяваха дрезденски порцелани. Килимът беше плътен, пердетата — тежки.

Прекалено официално, помисли си тя, наблюдавайки премерената елегантност. Би предпочела широко разтворени завеси или дори още по-добре, направо да се махнат и на тяхно място да се сложи нещо не толкова мрачно. Подът под килима вероятно е от някаква красива, твърда дървесина.

— Мис Уайът. — Джордан отново привлече вниманието й към себе си, като й подаде чашата. Очите им се срещнаха, изпълнени с любопитство, но после някакво раздвижване при вратата ги разсея.

— Джордан, Милисънт ми каза, че е пристигнала госпожица Уайът, но сигурно е тръгнала… О! — Жената, която пристъпи в стаята, спря на място, щом забеляза Кейси. — Вие ли сте Катлийн Уайът? — Със същата предпазливост, която бе проявила и прислужницата, тя огледа жената, облечена в сив панталон и ярка електрикова блуза.

Кейси отпи и се усмихна.

— Да, аз съм. — На свой ред, тя също огледа елегантно издокараната светска дама. Майката на Джордан, Биатрис Тейлър, беше грижливо гримирана, безупречно нагласена и облечена със стил. Биатрис Тейлър знае коя и каква е, помисли си Кейси.

— Трябва да ни извините за объркването, мис Уайът. Очаквахме ви едва утре.

— Организирах нещата по-бързо, отколкото предполагах — отвърна Кейси и отпи от чашата си. — Хванах по-ранен полет. — Отново се усмихна. — Не виждах смисъл да губя излишно време.

— Разбира се. — Лицето на Биатрис за момент се разчупи в леко намръщване. — Стаята ви е готова. — Отправи поглед към сина си. — Настаних мис Уайът в Реджънси Рум.

— В съседство с Алисън? — Джордан замълча, докато запалваше тънка цигара и хвърли бърз поглед към майка си.

— Да, помислих, че на мис Уайът може да й е приятна компанията й. Алисън е внучката ми — поясни тя към Кейси. — Живее с нас, откакто синът ми и жена му загинаха преди три години. Беше само на осем, горкичката. — Вниманието й отново се насочи към Джордан. — Ако ме извините, — ще отида да се погрижа за багажа ви.

— Е — настани се на канапето Джордан, след като майка му излезе от стаята, — може би трябва да обсъдим малко работата.