«Кармата на любовта»

— По-лошо не може да бъде. Сигурно е бил Мередит!

— Съжалявам… много — заекна тя.

— Съжалението ти няма да помогне — продължи да се тревожи брат й.

— Кой е този мъж?

— Майор е. Уважаемият Майрън Мередит — осведоми я Чарлз. — И аз съм вече в неговия черен списък.

— Защо? — полюбопитства Ориса. — Даже да е майор, какво му влиза в работата моето посещение при теб?

— Защото той не е обикновен майор — започна да обяснява Чарлз. — Притежава някакви извънредни пълномощия, изпълнява специални мисии навсякъде, където има наши военни части. Мисля, че е от разузнаването или нещо такова. Както и да е, той е доста важен човек в Индия.

— А защо си в черния му списък? — продължи да пита сестра му и в гласа й се появиха застрашителни нотки.

— Вече имах известни неприятности, които ме сблъскаха с него — отговори той без желание да каже нещо по-конкретно.

— Какви по-точно? — не го оставяше намира Ориса.

— Много си любопитна — опита да не отговори и този път Чарлз. — Все пак нямам нищо против да ти кажа, че тя беше изключително красива.

— О, значи си се забъркал с жена!

— Мила Ориса, не знаеш ли, че неприятностите винаги са свързани с жена?

— Но какво общо има това с майор Мередит? И какво го засяга?

— Въпросната жена по случайност бе съпруга на един от нашите офицери. Чете ми дълго конско, намеси „честта на английската войска“, „нашия престиж в Индия“ и какво ли не още.

— Но майор Мередит от вашия полк ли е? — попита Ориса с широко отворени очи.

В кралския полк Чилтърнс от незапомнени поколения приемаха само членове на родовете Фейн и Хобърт. Синът служеше там, където са служили баща му, преди това дядо му и така нататък. Така се бе стигнало до положение, при което всички се чувстваха като принадлежащи към едно голямо семейство, което ги изпълваше с неизмерима гордост.

— Слава Богу, не е! — въздъхна с облекчение Чарлз. — Прикрепен е към Бенгалския улански полк. Но винаги е в щаб-квартирата. Поне да си беше седял само там! Ако не си пъхаше носа навсякъде, нямаше да научи за моето малко приключение.

— Какво е то?

— А, едно пътуване, чиито следи смятах, че съм успял да прикрия много добре. Но какво да правя, като Мередит се появява там, където изобщо не го очакват.

Ориса не можеше да забрави проницателните, проникващи до дъното на душата й сиви очи на мъжа, когото бе срещнала на площадката между етажите. Сигурно всичко беше точно така, както обясняваше Чарлз.

— Всъщност аз го мразя — продължи брат й. — Твърдо съм убеден, че Джералд Дюър се застреля заради него!

Ориса се обърна рязко и го погледна.

— Застрелял се? Но защо?

— И аз бих искал да зная отговора на твоя въпрос — каза й той и в гласа му прозвуча нескривана жестокост. — Джералд бе най-добрият ми приятел, толкова добър, колкото не можеш дори да си представиш. Но се забърка с една жена в Симла по време на отпуска. И тя бе дяволски съблазнителна!

— Но защо майор Мередит е трябвало да се намеси?

— Ето един въпрос, който бих искал да имам възможност да, му задам. Но не можах да събера смелост. Главното е, че Джералд се самоуби. Казаха ни, че е бил нещастен случай, достоен за съжаление. Естествено, аз не повярвах на тази глупост!

— Какво може да ти направи майорът, ако разбере, че съм била при теб? — попита Ориса с едва чуващ се глас.

— Нищо особено, само неприятности. Защото дадох обещание в бъдеще да се държа както трябва, т.е. с уважение към нежния пол — отговори Чарлз подигравателно.

Помълча малко, после продължи:

— Повече или по-малко, но все пак — неприятности! Заради това обещание не трябва да приемам жени в офицерската си квартира.

— Трябва да му кажеш, че съм твоя сестра — предложи Ориса.

— Мислиш ли, че това е добра идея? Ако му кажа това, ще трябва да обясня как си била изхвърлена от дома ни посред нощ и няма къде да отидеш.

Чарлз повиши глас, изпълнен с гняв:

— Проклет да съм, ако позволя на някого да узнае в какво унизително положение се намира баща ми! Когато командваше полка, всички го уважаваха толкова много! Знаеш всичко това не по-зле от мен.

— Помня колко се гордееше с него мама — прошепнаха нежно устните й.

— Ето защо ще оставя Мередит да мисли каквото си иска — продължи твърдо брат й. — В края на краищата аз не съм единственият офицер, който харесва компанията на женската половина от света. И ако някоя красива жена ме преследва дори тук, какво мога да направя, за да я спра?

— Сигурна съм, че не би извършил такова светотатство — възкликна Ориса и двамата се засмяха.

През ума й мина мисълта, че той винаги е бил толкова весел и безгрижен. Никой, дори майор Мередит не можеше да иска или да очаква от него да води отшелнически живот.

Както седяха и се смееха, никой не би могъл да открие каквато и да е прилика между брата и сестрата. От векове родовете Фейн бяха или съвсем светли, или много тъмни.

Тъмнокосите Фейн се появяваха за първи път в рода някъде по времето на Чарлз II, когато един от прадедите им бе довел в дома си чернокоса сеньорита, чиято кожа бе с цвета на магнолия. Родените от нея деца приличаха изцяло на майка си.

Чарлз бе светъл, със сини очи и руса къдрава коса, която в съчетание с приятните му черти го правеше неотразим за жените.

Ориса пък приличаше на испанските си предци. Имаше дълга гарвановочерна коса, с почти сини отблясъци. Къдрици се спускаха немирно върху високото й бяло чело. Очите й бяха огромни. Когато бе разтревожена или учудена, придобиваха странен цвят и дълбочина. Кожата й беше с цвета на магнолия, имаше дребни и изящни крайници, движеше се с неописуема грация.

Каквато и дреха да облечеше, тя прилягаше чудесно на прекрасното й тяло. Носеше всичко с такъв финес и изящество, че сравнени с нея всички други жени изглеждаха тромави и натруфени.

Седнала на килима пред огъня на камината, с осветено от танцуващите пламъци лице, тя изглеждаше необикновено красива. Брат й не можеше да откъсне очи от нея. След дълго мълчание той каза загрижено:

— Трябва да направя нещо за теб, Ориса.

— С нетърпение чакам да чуя какво ще ми предложиш — усмихна му се нежно тя.

— Сигурно имаме някакви роднини!

— Не са много. Пък колкото и да са, заради нея татко се изпокара с тях. След нейното появяване никой не е идвал у нас.

— Само да бяха живи родителите на мама!

— Или ако чичо Хенри си беше в Англия! — въздъхна тъжно Ориса.

— Чичо Хенри! — възкликна Чарлз. — Разбира се, че разрешението на проблема е свързано с чичо Хенри!

— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх сестра му.

— Трябва да заминеш при него. В крайна сметка той не е женен. Можеш да му помагаш в домакинството, да си му полезна и той да ти се зарадва.

— Искаш да кажеш, да замина за Индия? — не можеше да повярва на думите му тя.

— Разбира се — бе категоричният му отговор. Сякаш странна вътрешна светлина огря лицето й.

— О, Чарлз, само да можех да замина!

— А защо не?

— Мислиш ли, че чичо Хенри ще ме вземе да живея при него?

— Не съм мислил с подробности — заговори сякаш на себе си Чарлз, — но не виждам причини да не го направи. Той винаги се е гордеел с теб. Когато бях в Индия, не пропускаше да ме попита имам ли вести от дома, как живееш. Освен това вече си голяма и няма да е същото, както ако му натрапят едно малко дете.

— Да съм в Индия за мен ще бъде все едно да съм в рая — Ориса трудно си поемаше дъх. — Сънувам я всяка нощ.

— Толкова ли ти липсва?

— Не забравяй, че това бе единственият истински дом, който някога съм имала. Там бях щастлива… толкова щастлива, докато мама не умря…

— Тогава по някакъв начин трябва да стигнеш до чичо Хенри. Чакай да помисля… Когато тръгвах насам той беше в Делхи, а се очакваше полкът му да остане в града още някой и друг месец.

Очите на Ориса заблестяха и тя каза:

— Но трябва да му пишем предварително. Ще се наложи да чакам отговора, а какво ще правя дотогава?

Настъпи тишина. Явно Чарлз се замисли върху думите й. После извика възторжено.

— Хрумна ми една идея!

— Каква?

— Да започна от самото начало, точно сега ще ми е малко трудно да събера пари за билета ти. Задлъжнял съм до уши…

— Чувала съм, че красивите жени са доста… скъпи — подразни го младото момиче.