«Неуловимият пламък»

Катлийн Удиуиз

Неуловимият пламък

1

24 октомври 1825 година Лондон, Англия

Сарина Едлин Кендал стоеше пред високия прозорец на дневната, която гледаше към Мейфеър Стрийт. С насълзени очи, изпълнени с печал и тъга, тя наблюдаваше хората, които притичваха по широкия тротоар пред къщата. Панически забързани, те се опитваха да намерят подслон, преди заплашително надвисналите облаци да се излеят върху тях. Пронизвани от ледените тласъци на вятъра, които пакостливо си играеха с пелерините и рединготите им, млади и стари, мъже и жени, с мъка успяваха да задържат цилиндрите, модните си шапчици и развяващите се наметала. Бузите и носовете им бяха зачервени, а по-леко облечените потреперваха при всеки по-силен повей на вятъра. Други с примирение и желание да се приберат по домовете при семействата си продължаваха спокойно по своя път, без да отдават голямо значение на лошото време.

Големият, изящно украсен с фигури порцеланов часовник, поставен на мраморната плоча над камината, отброи четири удара. Сарина конвулсивно впи нежни пръсти в плътната черна пола, като се опитваше да се пребори с надигащата се в душата й печал. След като и последният удар на часовника отзвуча, тя си помисли с тъга, че е време за всекидневния следобеден чай, който в продължение на пет години нито веднъж не бе пропуснала със своята настойница Лидия Уинтръп. Това бе станало нещо като ритуал за двете. Ненадейната смърт на лейди Уинтръп дойде така неочаквано за Сарина, че тя не намираше сили да я приеме. Настойницата й изглеждаше толкова енергична и изпълнена с живот за възрастта си. Дори в деня на смъртта й нейната духовитост и веселост контрастираха ярко с мрачната и строга сериозност на племенника й, който я бе посетил рано сутринта. Но сега Лидия бе мъртва и вече погребана. Само преди ден Сарина бе стояла до махагоновия й ковчег, заслушана в заупокойните молитви на свещеника. А днес й се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто тялото на настойницата й бе положено в земята, за да се върне „прах при прахта и пепел при пепелта“. Жената, която Сарина обичаше като своя покровителка, като истинска майка и най-добра приятелка, си беше отишла завинаги.

Въпреки усилията да потисне мъката си, нежните й устни потрепериха и откриха ред бели като мъниста зъби, а от големите й бадемови очи се пророниха едри сълзи. Двете жени никога повече няма да се наслаждават на сладките си разговори на чаша следобеден чай. Никога вече Сарина няма да чете стихове на старата дама, както през онези незабравими вечери, прекарани пред игривите топли пламъци на камината. Дневната няма да се изпълва вече от веселите мелодии на песните й, докато Лидия свири на пианото. Няма да могат да се наслаждават на разходките си покрай брега на Темза, нито на миговете, прекарани в тишина и блаженство на някоя уханна горска полянка. Със смъртта на Лидия Сарина осъзна, че губи всеотдайната подкрепа на жената, с чиято помощ детската й мечта да стане голяма художничка се бе осъществила. Тя дори беше успяла да организира няколко изложби, а картините й, подписани само с инициалите „С. К“, се купуваха от богати ценители за огромни суми. Тези прекрасни спомени накараха младото момиче да се почувства още по-самотно и тъжно. Представи си как рисува, а зад нея, малко вдясно от статива, стои както обикновено високата слаба фигура на старата дама. Сарина дори чу ниския й дрезгав глас, който й нашепваше да бъде винаги вярна на себе си независимо от обстоятелствата.

Отчаянието и тъгата бяха твърде големи, за да ги понесе. Изведнъж Сарина се почувства отчаяна и слаба. Стаята започна да се люлее около нея, краката й сякаш се подкосиха, а световъртежът я накара да затвори очи. Опря се инстинктивно на студената дървена рамка на големия прозорец. Това й даде опора и тя остана така, докато постепенно главата й се избистри отново. Като се изключат няколкото лъжички бульон със залъчета препечен хляб, не бе вкусвала нищо от смъртта на Лидия. Не можеше да прогони печалните мисли от ума си въпреки съзнанието, че настойницата й не би искала да я види в такова състояние. Навремето Лидия бе предложила утеха и състрадание на едно малко, дванайсетгодишно момиче, изгубило току-що родителите си. Унищожителен ураган бе повалил огромно дърво върху къщата им и бе убил майка й и баща й. Сарина дълго време жестоко се обвиняваше, че не е била там, за да ги спаси. Лидия, която живееше наблизо и бе приятелка с баба й, чиято смърт също настъпи скоро, успя обаче да я убеди, че ако не бе на училище по това време, то неминуемо и тя щеше да сподели участта на родителите си. Въпреки всички трудности, срещу които трябваше да се изправи, тя я научи, че животът трябва да продължава. И сега би я посъветвала същото, ако бе жива.

При все това станалото бе ужасно и неочаквано. Сарина въздъхна дълбоко. Ако поне веднъж настойницата й се бе разболяла през тези пет години или бе показала някакъв признак за приближаващата кончина, може би щеше да е по-подготвена да приеме смъртта й. От друга страна обаче в никакъв случай не би искала дълго и тягостно боледуване да измъчи старата дама. Не, начинът, по който смъртта бе отнела Лидия — бързо и безболезнено, без излишно мъчение бе донякъде късмет, според младото момиче. И въпреки всичко това ударът беше твърде голям за нея и тя страдаше с цялата си душа.

Едри дъждовни капки започнаха да барабанят по прозореца все по-бързо и по-бързо. Това върна Сарина отново към действителността. Започваше буря и улиците бяха вече почти пусти. Само окъснели минувачи бързаха да намерят подслон. Кочияшите на преминаващите файтони се бяха увили в елегантните си ливреи и примигваха срещу дъждовните капки.

Чуха се тихи стъпки и Сарина се извърна, за да срещне зачервените очи на младата камериерка, която, както и останалата прислуга в къщата, ридаеше горчиво за загубата на господарката си.

— Прощавайте, мис Сарина — промълви момичето. — Чудех се дали сега, като се прибрахте, ще желаете чаша чай?

Сарина не искаше да яде, но чаша чай след посещението на гробищата щеше да й помогне да се стопли. Беше вкочанясала от студ, тъй като времето бе необичайно студено за сезона.

— Благодаря, чаша чай ще ми дойде добре — отвърна тя, като леко удължаваше сричките. Въпреки престоя си в Англия Сарина не бе изгубила напълно типичния за Каролина акцент. Сред многото неща, на които я възпитаваха учителите й тук, те се опитваха да я научат и на правилен английски език и етикет. Тя обаче не смяташе никой от тях за по-учен и изискан от собствените й образовани родители и категорично отказваше да оправдае усилията им. Въпреки че, когато пожелаеше, бе способна на приповдигнато изящен английски, галещ и най-взискателния слух, Сарина упорито не желаеше да се откаже от произхода си, та било то и само чрез езика. Още преди да напусне Каролина, тя се бе заклела, че един ден ще се върне отново в родното си място.

Камериерката се поклони и бързо напусна стаята, доволна, че има с какво да разсее тъжните мисли, които я бяха налегнали. През последните няколко дни къщата бе толкова мрачна и мъртвешки тиха, сякаш и тя жалееше за смъртта на стопанката си. Понякога на Бриджит й се струваше, че чува очарователно неповторимия гърлен глас, който в продължение на години бе изпълвал този дом с радост и нежност.

Скоро в салона бе поднесен сребърен чаен поднос със сервиз от майсенски порцелан. Освен току-що запарения чай, там имаше и чиния с кифли, намазани с масло, и кристална купичка със сладко от ягоди, способни да изкушат и най-придирчивия вкус.

Сарина с въздишка се приближи до малката масичка и се настани на удобното канапе. Вдигна с треперещи ръце чайника, наля си чай и добави захар и сметана. Това бе един от малкото английски обичаи, които възприемаше, но пък той й харесваше особено много. Кифлата изглеждаше съблазнително и Сарина смяташе да я опита, но след като я постави в чинийката си, апетитът й изведнъж изчезна и тя не можеше да помисли за друго, освен да я гледа. Между желанието и възможността да опита вкусната кифла изведнъж изникна такава бездна, че й се струваше невъзможно да я преодолее за нищо на света.

Ще я изям по-късно, обеща си тя и отмести нервно чинийката настрана. С надеждата, че чаят ще успокои стомаха и нервите й, Сарина вдигна чашата и отпи. Скоро тя отново стоеше до прозореца, отпиваше малки глътки чай и гледаше елегантния аристократичен район, в който живееха. Отвъд границите на собствения й свят действителността изглеждаше толкова необятна и жестока. Как щеше да се справя с нея сега — останала сама само на седемнайсет години.