«Вълкът и гълъбицата»

Катлийн Удиуиз

Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ПЪРВА

28 октомври 1066 година

Шумът от битката заглъхваше. Писъците и стоновете на ранените замираха. Нощта бавно се спусна над полето и времето сякаш спря. Кървавочервената есенна луна уморено освети забуления хоризонт. Някъде далеч воят на ловуващ вълк прониза нощта и още повече подчерта призрачната тишина. Парцалива мъгла се стелеше над блатистата местност и закриваше пронизаните и смазани тела на мъртвите. Момче на по-малко от дванадесет години лежеше до баща си. А отзад се издигаше тъмната, масивна сянка на Даркенвалд Хол и единствената й наблюдателна кула стърчеше в небето като връх на копие.

В голямата зала Айслин беше коленичила на тръстиковия под пред грамадния стол, от който баща й, загиналият в битката господар на Даркенвалд, беше ръководил делата му десетки години. Около нежната й шия беше преметнато дебело въже, което завършваше около лявата китка на грамаден чернокос норманин с желязна ризница, изтегнат удобно в господарския стол на лорд Ерланд.

Рейнър де Март наблюдаваше хората си, които бясно се бяха нахвърлили да грабят. В търсене на всичко по-ценно, те тичаха нагоре-надолу по стълбите към господарските спални, блъскаха тежките врати, ровеха в ракли и ковчежета. Най-ценните предмети се трупаха на разстланата пред краката му кърпа. Айслин позна украсената си с бисери кама и изработения от тънък златен филигран колан, който само преди минута бяха издърпали от кръста й.

Бирата се лееше в изобилие. Изгладнелите мъже поглъщаха лакомо хляба, месото и всичко, което откриваха в долапите. Облеченият в желязо рицар от ордата на Вилхелм, който държеше като пленница Айслин, също често-често вдигаше до устата си рога с вино. Изливаше го в гърлото си, без дори да помисли за това, че кръвта на баща й още лепнеше по нагръдника и ръкавите на ризницата му.

От време на време норманинът с доволна усмивка подръпваше конопеното въже и то се впиваше болезнено в меката бяла кожа на врата й. Лицето й потръпваше от болка, ала още повече от унижението, което беше принудена да изтърпи. Всеки път мъжът гръмогласно се изсмиваше, макар че много му се искаше жената пред него да се свие на пода и да плаче за милост.

Ала Айслин умееше да се владее. Само го поглеждаше невъзмутимо и в очите й се изписваше безмълвно предизвикателство. Всяка друга на нейно място би се хвърлила в краката му и би го молила да се смили — но не и тя. Нещо в това момиче оставаше непобедимо, макар мъчителят все по-често да дърпаше въжето. Оставаше му само едно — още тази нощ да я подложи на най-страшното изпитание.

Айслин и майка й, лейди Майда, стояха спокойни насред голямата зала, когато Рейнър и хората му нахлуха през тежката, обкована с желязо порта. Двете безпомощни жени сякаш бяха решили да се противопоставят на цялата норманска армия. Стиснал в юмрук окървавения си меч, Рейнър пристъпи прага и остана там, докато хората му се втурнаха да търсят оцелелите защитници на господарския дом, които не преставаха да се съпротивляват. Ала тъй като не намериха никого освен двете жени и дузината лаещи и джафкащи насреща им кучета, нападателите скоро отпуснаха оръжията. С удари и ритници разгониха кучетата и ги вързаха на веригите в ъгъла, за да могат необезпокоявани да се заловят с жените.

Братовчедът на Рейнър, Вашел де Комт, пристъпи към момичето, за да го обяви за своя плячка. В този момент Майда се хвърли между тях и го отблъсна от дъщеря си. Момъкът посегна да избута старицата, но кокалестите й пръсти напипаха камата в колана му и щяха да я изтръгнат от ножницата, ако Вашел не беше усетил намерението й и не я беше повалил на пода с един-единствен удар на стегнатата си в стоманена ръкавица ръка. Айслин изпищя и се отпусна на колене до майка си. Преди Вашел да успее да я обяви за своя плячка, Рейнър се втурна между двамата и с все сила дръпна лентата през челото й. Блестящата коса с цвят на мед се разпиля на буйни вълни по гърба й. Норманският рицар зарови пръсти в меките къдрици и рязко я дръпна да стане. После я повлече след себе си през залата, метна я на един стол и привърза китките и глезените й за тежката му рамка.

Майда все още не беше дошла в съзнание. Примъкнаха и нея и я завързаха като куче в краката на дъщеря й. После двамата водачи се присъединиха към отдалите се на плячкосване воини.

Сега, напълно безпомощно и изтощено до смърт, младото момиче беше коленичило в краката на Рейнър. Ала от устните й все още не се изтръгваше нито една дума за милост и пощада. Рейнър не можеше да знае с какви усилия на волята Айслин потиска гнева и треперенето си и запазва гордото изражение на лицето си. Най-трудно й беше да гледа бедната си майка…

Бяха завързали краката на Майда така, че тя можеше само да куцука. После й заповядаха да обслужва нашествениците. Краят на въжето се влачеше зад гърба й и мъжете сякаш нямаха по-голямо развлечение от това да го настъпват и да се смеят до полуда, когато бедната жена се строполяваше на земята. При всяко падане на майка си Айслин пребледняваше като платно. Щеше да й бъде много по-лесно, ако тя търпеше нечуваните унижения, а не нещастната Майда. Когато носеше табла с ястия и напитки и те се разпиляваха по пода при падането й, веселието на мъжете ставаше двойно по-шумно. Ритаха я, ругаеха я за несръчността й и бедната жена едва успяваше да се изправи на крака.

— Стига толкова! — изрева Рейнър. — Оставете на мира старата вещица! Нали трябва да ни обслужва.

Айслин опря ръце на пода и вдигна към мъчителя си изпълнени с гореща омраза синьо-виолетови очи. Дългата коса с цвят на мед висеше в безредие по раменете и потръпващите от вълнение гърди. В този миг приличаше на дива вълчица, опълчила се срещу враговете си. Припомни си как Рейнър пристъпи в залата с гол меч, от който капеше кръв. Нима можеше да забрави, че този човек е пролял кръвта на баща й! Тъмните петна все още личаха по блестящата желязна ризница. Айслин трябваше да положи огромни усилия, за да се пребори с паниката, която заплашваше да надделее и да я принуди да му се подчини, да потисне мъчителната мисъл за мъртвия баща, който лежеше отвън на полето. Нима милостта беше нещо непознато за тези нормански мъже, та дори сега, след извоюваната победа, не искаха да повикат свещеник, който да се погрижи за почетно погребение на загиналите!

Рейнър сведе очи към момичето, свито в краката му със затворени очи и треперещи устни. Не усещаше колко й е трудно да продължава безмълвната си съпротива. Мислите му бяха заети с рицаря, който щеше да поиска за себе си това богато имение, въпреки че нито титлата, нито родословието му бяха достойни за него.

Завоевателите бяха дошли малко преди свечеряване. Бяха проникнали в града и се бяха изкачили до хълма, на който беше разположен господарският замък, за да поискат предаването на града. Даркенвалд не беше подготвен за нахлуването на неприятеля.

След кървавата победа на Вилхелм над крал Харолд при Сенлак преди четиринадесет дни се бяха разнесли слухове, че норманският херцог насочил войските си към Кентърбъри. Твърдял, че търпението му спрямо англичаните, които въпреки всички досегашни победи упорито му отказвали короната, окончателно е свършило. Хората в Даркенвалд облекчено въздъхнаха, защото войските щяха да минат далеч от града им. Но не бяха взели предвид, че десетки малки отряди кръстосват страната, завладяват с пристъп населените места и ги опожаряват. Когато наблюдателният пост внезапно съобщи за приближаването на нормани, много от жителите на градчето се вцепениха от страх. Ерланд все още беше верен на загиналия си крал, ала добре познаваше слабостите на укрепленията си и беше готов да се предаде, ако не бяха го обидили и предизвикали по най-безсрамен начин.

Само Рейнър де Март измежду всички нормани беше обхванат от недобри предчувствия, докато препускаха през полята и селските хижи към сивата каменна сграда на Даркенвалд Хол. Когато се разгърнаха в бойна колона под стените, той излезе напред и се огледа. В многобройните помощни постройки не се виждаше жива душа. Цареше тишина, сякаш обитателите бяха избягали надалеч. Тежката, обкована с желязо порта беше здраво залостена пред нашествениците. Прозорците на долния етаж бяха закрити с тънко изстъргани животински кожи, намазани с мас, през които не проникваше дори лъч светлина, факлите, поставени от двете страни на портата в железни скоби, също не бяха запалени. Ала когато младият Харолд наду рога си, тежката врата се раздвижи. Възрастен мъж с побелели коси и брада, едър и силен, излезе навън с изваден боен меч в дясната си ръка. Той затвори вратата след себе си и Рейнър чу как спуснаха резето отвътре. После саксонецът се обърна към нашествениците, спокоен и овладян. Харолдът разви пергамента и зачете:

— Чуйте, Ерланд, господар на Даркенвалд! Вилхелм, херцогът на Нормандия, счита за дадено му от Бога право да изиска цяла Англия за своя собственост…