«Вълкът и гълъбицата»

Катлийн Удиуиз

Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ПЪРВА

28 октомври 1066 година

Шумът от битката заглъхваше. Писъците и стоновете на ранените замираха. Нощта бавно се спусна над полето и времето сякаш спря. Кървавочервената есенна луна уморено освети забуления хоризонт. Някъде далеч воят на ловуващ вълк прониза нощта и още повече подчерта призрачната тишина. Парцалива мъгла се стелеше над блатистата местност и закриваше пронизаните и смазани тела на мъртвите. Момче на по-малко от дванадесет години лежеше до баща си. А отзад се издигаше тъмната, масивна сянка на Даркенвалд Хол и единствената й наблюдателна кула стърчеше в небето като връх на копие.

В голямата зала Айслин беше коленичила на тръстиковия под пред грамадния стол, от който баща й, загиналият в битката господар на Даркенвалд, беше ръководил делата му десетки години. Около нежната й шия беше преметнато дебело въже, което завършваше около лявата китка на грамаден чернокос норманин с желязна ризница, изтегнат удобно в господарския стол на лорд Ерланд.

Рейнър де Март наблюдаваше хората си, които бясно се бяха нахвърлили да грабят. В търсене на всичко по-ценно, те тичаха нагоре-надолу по стълбите към господарските спални, блъскаха тежките врати, ровеха в ракли и ковчежета. Най-ценните предмети се трупаха на разстланата пред краката му кърпа. Айслин позна украсената си с бисери кама и изработения от тънък златен филигран колан, който само преди минута бяха издърпали от кръста й.

Бирата се лееше в изобилие. Изгладнелите мъже поглъщаха лакомо хляба, месото и всичко, което откриваха в долапите. Облеченият в желязо рицар от ордата на Вилхелм, който държеше като пленница Айслин, също често-често вдигаше до устата си рога с вино. Изливаше го в гърлото си, без дори да помисли за това, че кръвта на баща й още лепнеше по нагръдника и ръкавите на ризницата му.