«Като пепел във вихъра»

Катлийн Удиуиз

Като пепел във вихъра

ПЪРВА ЧАСТ

ГЛАВА ПЪРВА

Ню Орлиънс

23 септември 1863

Широката мътна река се плискаше с измамна леност в укрепленията на брега. Един претоварен параход с мъка си пробиваше път през флотилия от бойни кораби на Северните щати. Командването на флотата беше хвърлило котва на около двеста ярда по-нататък, в средата на реката — далеч от брега и от неговите враждебно настроени жители. Малки, очукани оръдейни лодки, чиито декове едва се подаваха над водата, се бутаха като стадо прасета една в друга, заобиколени от своите грациозни, действащи в открито море сестри — високомачтовите фрегати с тесни корпуси. По няколко кораба от всеки тип стояха готови за незабавно действие, в случай че обстоятелствата го наложеха.

Кафеникава мараня покриваше града. Лепкавата жега тежеше върху група облечени в синьо войници, които очакваха парахода на кея. Когато наближи, със своите перки и високи като кули комини, бълващи пламъци и дим, той приличаше на примирено старо животно. Приближаваше сякаш пълзешком, докато накрая меко се плъзна по ниския кей — там, където се докосваха пристанищният град и Мисисипи.

Дебели въжета прелетяха като огромни пипала към кея. Виковете на пристанищните работници бяха заглушени от стенанията и скърцанията на макарите, които придърпваха кораба надлъжно към кея. В последните мигове на пътуването пътниците бяха стиснали багажа си и напираха сега напред в очакване на акостирането. Всеки от тях пристигаше тук с някаква определена цел, която държеше непременно да постигне. В общата суматоха обаче не беше възможно да се разгадаят някакви определени намерения. Това бяха хора, които ламтяха за бърза печалба, пропаднали типове, проститутки или просто търсачи на щастие. Всички те нападаха Ню Орлиънс с надеждата да изкопаят и последните останки от някогашното благосъстояние на неговите граждани или пък да облекчат джобовете на янките завоеватели. В мига, в който мостикът докосна брега, всички се устремиха напред. В желанието си да напуснат по-бързо кораба те безогледно се блъскаха с юмруци и лакти, докато напредването им беше преградено от една редица войници, които ги спряха на една ръка разстояние от себе си. След миг зад първата редица войници се строи втора. Двете редици отстъпиха една от друга и по този начин образуваха шпалир от товарната платформа до мостика. Първоначалното негодувание на тълпата премина в хапливи подвиквания и подигравателни подсвирквания, когато колона от мършави, дрипави и немити войници на Южните щати мина през шпалира. Походката им беше тежка и провлачена — поради белезниците и веригите.

На средата на някога елегантното стълбище към луксозната платформа стоеше стройно момче. То беше спряло там заедно с останалите пътници. Под дълбоко нахлупената смачкана шапка от прашното лице се открояваха две бдителни очи. Твърде широките дрехи подчертаваха още повече крехкостта на тялото му, а панталоните му бяха стегнати около кръста с грубо въже. Носеше широка памучна връхна дреха и прекалено голяма риза, чиито ръкави се вееха свободно около китките му, макар че бяха навити няколко пъти. Пред ботушите му, които му бяха с няколко номера по-големи и чиито върхове сочеха нагоре, стоеше обемист сандък, изплетен от върбови клони. От пътуването върху откритата платформа костеливото му лице беше оцапано със сажди, а по носа му изпод мръсотията личаха първите следи от слънчев загар. То беше най-много дванайсетгодишно, но решителният израз на лицето му, както и спокойната му сдържаност оставяха съвсем друго впечатление. За разлика от останалите пътници той замислено и навъсено наблюдаваше извеждането на своите победени земляци от кораба. Пленниците бяха поети от чакащите на пристана войници, докато на борда войниците на Северните щати се строяваха зад своите офицери, за да ги последват на брега.

Най-после и останалите пътници получиха разрешение да напуснат кораба. Момчето откъсна поглед от дрипавите пленници и се приготви за слизане. Сандъкът беше доста обемист и ту се удряше в краката му, ту се закачаше в дрехите на хората, които препречваха пътя му. То избягваше гневните им погледи, стараеше се да запазва контрол върху товара си и — доколкото беше възможно — да се придвижи напред.

Зад него се оказа един мъж, който водеше за ръка ярко гримирана жена в крещящи дрехи. Мъжът негодуваше срещу бавното придвижване на момчето и се опита да го избута настрани. От тласъка хлапето се препъна. Тежкият сандък се удари в страничната преграда на мостика и се вряза в коляното на нетърпеливия мъж. Той изпсува ядосано и се преви от болка. Внезапно в юмрука му блесна нож. Момчето изплашено се прилепи до преградата и впери поглед в дългото тънко острие, застрашително насочено към него.

— Самотна „червена яка“¹! — Мъжът говореше със силен френски акцент. Гласът му беше прегракнал от гняв. Черни, неспокойни очи святкаха от отблъскващото му високомерно лице и пронизваха момчето остро и презрително. Гневът му поразмина, щом разбра, че в младото момче нямаше нищо застрашително. Той се изправи със саркастичен израз на лицето — беше само с половин глава по-висок от него. Тогава прибра ножа в канията под връхната си дреха.

— Хей, новобранец, внимавай с проклетия сандък! Едва не ми разби коляното!

Ясните сиви очи на момчето хвърляха мълнии. Беше стиснало устните си до побеляване. Твърде добре бе схванало намека за своя произход. Горещо желаеше да отвърне на злобната подигравка на мъжа със същата монета. Изгледа презрително и двамата и пое здраво сандъка си.

За професията на жената не съществуваше съмнение. И макар че носеше жакет от фин брокат, шарената риза и червената кърпа на врата на мъжа издаваха, че той е един от онези подозрителни типове, които се появяваха в града, след като си бяха спечелили някъде пари по съмнителен начин.

Проститутката се ядоса от презрителния поглед на момчето. Тя хвана своя придружител под ръка и притисна пищната си гръд о него.

— Хайде, Джек, напляскай го — подкани го тя. — Дай урок на хлапака как да се държи пред изискани хора.

Едната ръка на мъжа потрепера нервно. Той се обърна към жената и я прониза с остър поглед.

— Казвам се Жак! Жак Дюбоне! Запомни това! — каза той с властен тон. — И един ден целият град ще ми принадлежи. Но засега трябва да останем незабелязани, пиленце. Наблюдават ни!

Той посочи нагоре, към капитана на парахода. Севернякът се беше облегнал на релинга на горната платформа.

— И запомни едно, миличка: не бива да дразним нашите домакини, янките. Ако хлапето беше по-голямо, със сигурност щях да се разправя с него, но то има още жълто около устата. Просто не си струва усилията, така че забрави го. Хайде да вървим!

Дрипавият хлапак наблюдаваше двамата, докато напуснаха кораба. На почернялото му от сажди лице се четеше отвращение. Такива хора бяха за него по-лоши и от янките. Те бяха предали Юга и всичко, което му беше скъпо.

Когато момчето забеляза, че капитанът го наблюдава отгоре, то хвърли бърз поглед към релинга. В очите на капитана имаше повече съчувствие, отколкото момчето беше в състояние да приеме от един янки. То не успя да се пребори със себе си и да отвърне дори с малък жест на благодарност. Офицерът му напомняше твърде болезнено за разгрома на войските на Конфедерацията в Делтата². Не можеше да понася повече тежкия поглед на мъжа, затова грабна моряшкия си сандък и хукна по стълбите надолу към главната палуба.

Нисък равен кей, широк няколко метра, разделяше брега от реката. Това улесняваше достъпа и товаренето на долните палуби на речните параходи. Зад кея започваше крайбрежният път, който се изкачваше нагоре и достигаше до голяма складова постройка. Каменните стълбища за хора и рампи за колите водеха също нагоре. Когато момчето примъкна с усилие своя сандък до най-близките стълби, няколко конски коли с трясък преминаха надолу по съседната рампа. След кратката заповед на един запотен сержант няколко войници на Северните щати скочиха от колите и се отправиха към парахода. Момчето хвърли неспокоен поглед към забързаните янки, след това си наложи да гледа в земята и продължи бавно и замислено пътя си. Но когато стъпките на войниците се приближиха, отново го обзе безпокойство. Изглежда, идваха право към него. Да не би да знаеха нещо? Буцата в гърдите му растеше, докато първият войник, последван от останалите, премина с тежки стъпки по рампата. Момчето се огледа бързо и видя, че войниците хващаха по двама сандъците, които бяха натоварени на палубата, и ги отнасяха към колите. „Трябва да изчезвам от очите на янките“, каза си момчето.