«Магията на дракона»

Мариане Уилман

Магията на дракона

ГЛАВА ПЪРВА

„Някога, много отдавна, във времената на магиите и чудесата, имало една принцеса — красива като зората, с коса като огън и кожа, нежна като листенцата на роза. Тя не приличала на никоя друга принцеса. А такава необикновена девойка безспорно заслужавала любовта на един също толкова необикновен мъж…“

През един топъл летен ден няколко благородни дами седяха в дневната на замъка, свели глави над гергефите. На двора бе оживено, носеше се весела глъчка, смях и приканващите подвиквания на търговците. Шумът нахлуваше през отворените прозорци на просторната стая.

Вътре цареше тишина. Единственият звук, освен щракането на златните ножици, бяха честите въздишки на най-младата дама, върху чиито златистокестеняви коси блестеше малко накриво поставена коронка, обсипана със скъпоценни камъни. Големият аметистов камък в средата бе с цвета на очите й, обрамчени с тъмни гъсти мигли.

Колко е досадно да стои затворена в тази стая в такъв прекрасен слънчев ден! Наистина непоносимо, тръсна глава принцеса Тресалара. Ако зависеше от нея, сега щеше да препуска из зелените поляни с развети коси, вместо да си губи времето с тази скучнотия.

Тя заби ядно златната игла в опънатия плат… и в пръста си.

— По дяволите! — Малка капка кръв падна върху бялата й копринена рокля.

Придворните дами смаяно ахнаха, възмутени от езика на тяхната принцеса. Лейди Грета, главната придворна дама, се изправи. Когато господарката бе раздразнена, най-благоразумно беше да се стои по-далеч от нея, а пък ако и розовите й устни се свиваха в твърда линия, предстоящата буря бе неизбежна.

— Хайде, хайде! Шиенето изисква търпение. Знам, че ви е трудно, принцесо Тресалара, да стоите затворена в замъка в такъв чудесен летен ден. Но трябва да свършите работата си, преди да излезете на езда. Вие сте дъщеря на крал Варо и е крайно време да изучите всички умения, необходими за една кралска особа. — Как иначе нейната вироглава господарка щеше да си намери подходящ съпруг?

Очите на Тресалара потъмняха и придобиха виолетов оттенък. Тъжно се взираше в ръкоделието си.

— Каква полза от това, че съм кралска дъщеря, когато съм затворена тук? Та най-последният от поданиците на баща ми има повече свобода от мен! Кажете ми поне една разумна причина, заради която трябва да върша тази безнадеждна работа?

Главната придворна дама изигра най-силната си карта:

— Това е волята на краля!

Тресалара притихна. Лейди Грета много добре знаеше слабото й място. Младата принцеса би направила всичко, за да накара баща си да се гордее с нея. Всичко, за да го накара да признае, че тя е способна да управлява след него. Толкова способна и подходяща, колкото биха били и синове, за които толкова много бе копнял и никога не бе имал.

Нима не умееше да язди и да се бие със сабя по-добре и от най-способния му воин? Нима не стреляше безпогрешно с лъка? Нима не бе показала ум, когато обсъждаха военните стратегии? Нима не бе правила разумни изказвания и предложения пред кралския съвет? А той я караше да се занимава с някакво глупаво шиене, вместо да се учи как да управлява кралството!

Но тя щеше да се подчини. Защото го обичаше. И защото искаше и той да я обича.

— О, много добре.

Лейди Грета се надвеси над гергефа й и недоволно поклати глава. Очакваше много повече от една принцеса, навършила вече осемнадесет. Та всяка една млада придворна дама щеше да се справи по-добре от нея. Бодовете криволичеха като пиян моряк.

Истинска беда беше, че кралят не се ожени повторно за някоя нежна дама, която да се заеме с възпитанието на дъщеря му. Вместо това през последните десет години се бе изолирал от света и прекарваше дните си в молитви и спомени. Истинско чудо бе, че принцесата, израснала без майчински грижи и възпитавана повече като момче, не се бе измъкнала през прозореца и не бе побягнала към конюшните, както често правеше, когато бе малко немирно момиченце.

Лейди Грета потисна съчувствието си. Бе длъжна да прояви строгост — за доброто на младата принцеса. Та тя вече бе станала жена, узряла за женитба. Баща й се надяваше да й уреди изгоден брак с някой чуждоземен принц, преди да е настъпило времето за събиране на реколтата. Секретарят бе обявил, че крал Варо е изпратил пратеници в различни посоки, при херцози и принцове, за да търсят подходящия съпруг за принцеса Тресалара. Те още не се бяха завърнали, но лейди Грета не се съмняваше, че ще има много предложения за ръката на младата й господарка.

Главната придворна дама никак не харесваше лорд Лектор — съветника на краля. Тя се страхуваше, че господарят й дори обмисля идеята да го направи свой зет. Бе му позволил да поеме управлението на съвета и да упражнява голяма власт.

Лорд Лектор бе красив мъж, но според нея не бе подходящ съпруг за своенравната Тресалара. Носеха се слухове, че той стои зад кървавите набези из земите на съседите, които се приписваха на Кадор от Килдор. Все пак лейди Грета се надяваше, че Лектор не би паднал толкова ниско.

Тя отпъди тревожните мисли и насочи вниманието си към ръкоделието на принцесата.

— Тези криви бодове са ужасни, Ваше Височество. Налага се да ги разпорите и да ги ушиете отново. Отдавна трябваше да сте усвоили уменията, задължителни за една истинска дама.

Тресалара стисна зъби. Цели два часа се бе мъчила над проклетите бодове. Толкова опитва да ги направи както трябва и сега бе твърде изморена, за да сдържи гнева си. Вместо да вземе малките златни ножици, тя се изправи и измъкна украсения си със скъпоценни камъни кинжал.

— Ще ви покажа аз уменията на истинската дама! — извика тя и раздра с острието опънатия ленен плат. Това явно й достави искрено удоволствие. — Ето! Сега всички са разпорени! До един!

Дамите застинаха. Тресалара се обърна на пети и напусна стаята. Никоя не се осмели да я последва. Все пак тя беше тяхна господарка.

Гневът продължаваше да бушува в гърдите й. Връхлетя в стаята си и бързо измъкна момчешките дрехи, които криеше в едно от чекмеджетата на скрина си — лежаха там неизползвани цели три месеца. Беше ги получила от едно слабо конярче в замяна на най-хубавия й кожен жакет. Така се бе сдобила с широка горна риза и тесни панталони от груб кафяв плат.

Едно време тя си имаше ловен костюм, достоен за всеки принц, и участваше във военните тренировки, яхнала жребеца си, с лък и колчан стрели на гърба. Но това беше преди да порасне и да заприлича на жена, преди слабата й като вретено фигура да се закръгли и сдобие с чувствени извивки. Никак не беше честно!

А най-лошото от всичко бе, че промененият й външен вид напомняше на баща й, че единственото му дете не е така бленуваният син. Той смяташе, че жените са твърде слаби, за да управляват сами. И тъй като нямаше мъжки наследник, бе дал ясно да се разбере, че възнамерява да я омъжи за някой чуждестранен принц.

Очите на Тресалара гневно блеснаха. Досега не бе срещала мъж, за когото да пожелае да се омъжи. Освен това не можеше да понесе мисълта, че любимата й Амелония ще се управлява от някакъв непознат само защото тя бе имала нещастието да се роди момиче. Ала на пръста й все още нямаше годежен пръстен и на хоризонта липсваше подходящ кандидат за ръката й. Надяваше се, че има достатъчно време, за да докаже, че една смела и предприемчива жена може да управлява народа си мъдро и решително.

Ободрена от тези мисли, Тресалара съблече роклята и бързо нахлузи мъжките дрехи. Искаше й се да отреже дългите гъсти коси, но се задоволи само да ги стегне в тежка плитка.

Вратата на стаята й се отвори и влезе Елани, най-младата й придворна дама и близка приятелка. Сините й очи се разшириха от изненада.

— О, Ваше Височество, със сигурност няма да се осмелите…

— Само гледай! — Тресалара се усмихна дяволито, забоде плитката си високо на главата и нахлупи на главата си кожена шапка, която стигна до ушите й. — Представям ти младия Трев, обикновено селско момче от Амелония, тръгнало на лов за приключения!

Преди Елани да успее да възрази, принцесата вече бе изчезнала.

Беше на половината на задната стълба, водеща към долния етаж, когато до слуха й достигна силен вик, последван от суматоха. Без да се поколебае, тя се покатери на перваза на прозореца, който гледаше към главния двор.