«Ласката на огъня»

Линда Хауърд

Ласката на огъня

Първа глава

Аризона, 1871 година

Някой го следеше почти през целия ден. Когато по пладне спря да хапне нещичко, забеляза издайническо проблясване в далечината искрица, просветнала за части от секундата, но достатъчна, за да го хвърли в тревога. Може би слънчев лъч се бе отразил от нечия тока или шпора. Преследвачът му бе проявил непредпазливост и вече не разполагаше с предимството на изненадата.

Рейф Маккей изобщо не се трогна от тая работа: невъзмутимо продължи да язди, сякаш не бързаше за никъде. Скоро щеше да се мръкне и той реши да открие кой го следи, преди да си избере място за пренощуване. Пресметна, че преследвачът му трябва да е достигнал откритото място преди рядката горичка. Измъкна полевия бинокъл от дисагите и се прикри в сянката на кичест бор, за да не го издаде проблясването на отразената от лещите светлина. Насочи бинокъла към онзи участък от пътеката и бързо откри мъжа, който яздеше тъмнокафяв кон с по-светъл преден десен крак. Ездачът се движеше бавно, силно наведен напред, за да разчита следите. Маккей бе минал оттам преди около час.

Мъжът му се стори познат. Маккей фокусира бинокъла върху отдалечената фигура и напрегна паметта си, но разстоянието бе твърде голямо, за да различи добре лицето на конника. Стойката на мъжа му напомняше за някого, а май беше виждал и коня; глождеше го мисълта, че по пътя си се е сблъсквал с този човек, а това изобщо не му се нравеше. Не можеше да си спомни името му, на езика му беше, но не се сещаше. Такъмите на коня бяха обикновени, облеклото на ездача също не се отличаваше с нещо особено, само шапката му биеше на очи — сплескана, черна, обточена със сребристи ширити…

Треърн.

Дъхът на Маккей премина със свистене през стиснатите му зъби.

Наградата за главата му сигурно беше доста тлъста, щом и Треърн се бе повлякъл подире му. Той се ползваше със славата на добър следотърсач и адски точен стрелец, но най-лошото бе, че никога не се предаваше; захапеше ли нещо, не го пускаше.

Четирите години преследване и бягство бяха научили Маккей да не върши нищо прибързано и глупаво. Времето и шокът от изненадата бяха на негова страна, а и опитът му не бе за подценяване. Треърн още не знаеше, че преследваният вече се е превърнал в преследвач.

Маккей предполагаше, че противникът му вероятно също има бинокъл, затова се метна на коня и навлезе по-навътре в гората, сетне зави надясно, така че едно възвишение го скри от преследвача. По време на войната се бе научил да преценява предимствата на релефа и да избира пътя си така, че винаги да може да се скрие или да избяга. В гъсталака лесно можеше да прикрие следите си и да заблуди Треърн, ала войната му беше дала и друг урок: никога не оставяй жив враг зад гърба си. Ако не се справеше с него сега, щеше да се наложи да го ликвидира по-късно, когато обстоятелствата можеше да не бъдат в негова полза. Треърн сам си бе подписал смъртната присъда, тръгвайки на лов за главата му. Маккей отдавна се бе преборил с всички скрупули и не му пукаше, че убива преследвачите си — това беше въпрос на живот и смърт. Страшно бе уморен от непрекъснатото бягство и криене.

След като се върна с около миля назад, слезе от коня, върза го зад една скала и продължи пеша до открита полянка, откъдето се виждаше пътеката. Според предвижданията му убиецът трябваше да се появи след около половин час. Маккей носеше пушката си в калъф, преметнат през рамото. Беше винтовка с пълнител, с която се сдоби преди няколко години. От пътеката го деляха около двадесет метра, така че се надяваше да улучи преследвача още с първия изстрел. Внимателно зае позиция зад една скала под висок кичест бор и зачака.

Времето течеше, а от Треърн нямаше никаква следа. Маккей лежеше неподвижно и се вслушваше във всеки шум. Птиците пееха безгрижно, свикнали с присъствието му. Дали нещо не бе пробудило подозрение у Треърн? Не бе сгрешил никъде. Може би преследвачът просто бе спрял да си отдъхне или бе решил да увеличи нарочно разстоянието помежду им, за да обмисли действията си. Треърн имаше навика да изчаква най-подходящия момент, за да атакува. Маккей също действаше по този начин. Много мъже бяха срещнали смъртта си, хвърляйки се безразсъдно срещу обстоятелствата.

Полковник Мозби все казваше, че най-силната страна на Рейф Маккей е нападението от засада, тъй като е търпелив и издръжлив. Той устояваше на неудобството, глада, болката и отегчението, защото се концентрираше изцяло върху непосредствената си задача. Падащият мрак откри и нови възможности. Треърн може и да беше спрял да пренощува, тъй като бе трудно да се разчитат следите в тъмнината. Сигурно лежеше и дебнеше да забележи светлината на горящ огън; но Треърн би трябвало да е достатъчно хитър да съобрази, че човек, който бяга и се крие, трябва да е напълно превъртял, за да накладе огън, пък и само един пълен глупак ще спи до запален огън. Можеш да оцелееш само ако накладеш огън, колкото да си сготвиш нещо, после го загасиш и преспиш на съвсем друго място.

В този момент Маккей имаше три варианта за действие: да остане да дебне появяването на Треърн, да се върне още назад и да се опита да го изненада или да използва прикритието на нощта, за да увеличи разстоянието помежду им.

Конят му тихо изпръхтя отзад и Маккей изпсува наум. Веднага последва ответно изцвилване и то някъде съвсем близо. Рейф мигновено се претърколи и насочи дулото на пушката по посока на звука. Треърн стоеше наоколо десет метра вляво и не се знаеше кой от двамата е по-изненадан. Убиецът държеше револвер в ръка, но се целеше към коня на Маккей. Долови размърдването на Рейф и рязко се обърна. Все пак Маккей успя да стреля пръв, но Треърн отскочи настрана и избягна куршума. Отекна нов изстрел.

Рейф усети скалата зад гърба си, ловко се прехвърли през нея и се отърколи надолу. Устата му се напълни с кал и борови иглички, но това беше по-приемлив вариант, отколкото онзи да го надупчи на решето. Изплю мръсотията, полека се надигна и тръгна надясно към коня си, криейки се зад скалата.

Настроението му бе скапано. Какво, по дяволите, търсеше Треърн толкова далеч от пътеката? Явно не очакваше подобно развитие на нещата, иначе нямаше да бъде толкова изненадан, че намира плячката под носа си. Е, да, понякога и най-добрите капани не вършат работа, отгоре на всичко се бе набутал сам в ръцете на Треърн, губейки възможността да го изненада.

Промъкна се зад друг висок бор, коленичи и се вслуша в околните шумове. Добре съзнаваше, че е оплел конците. На Треърн му стигаше само да си избере едно удобно местенце, откъдето да наблюдава коня му, и да чака. Единственият му шанс бе да пречука убиеца, преди онзи да го спипа. Не му се мислеше колко хора бяха убити, опитвайки се да свършат същото нещо.

Презрителна усмивка повдигна ъглите на устата му. Мракът се сгъстяваше. Длъжен беше да покаже на Треърн кой може да пълзи по-добре в тъмното.

Затвори очи, ушите му попиваха всеки звук. Долови как цвърченето на насекомите и дървесните жаби се усилва, нощните животни се пробуждаха. Когато след десетина минути отвори очите си, зрението му се бе нагодило към мрака и той с лекота различаваше контурите на дърветата и храстите.

Маккей натъпка борови иглички между шпорите на ботушите си, за да не дрънчат, и прибра пушката в калъфа й — щеше да му пречи при пълзенето. Извади револвера от кобура, легна но корем и бавно като змия започна да пълзи към един храсталак.

Ледено студената земя му припомни, че зимата още не е разхлабила мразовитите си обятия. Денят бе сравнително топъл и той бе свалил палтото си, което бе останало вързано за седлото. Сега след залез слънце температурата бързо спадаше.

Не за пръв път береше студ, а тръпчивият аромат на борови иглички му припомни, че неведнъж бе пълзял, за да спасява кожата си. През 63-та бе обиколил всички вражески позиции, като минаваше на не повече от метър покрай янките, а след завръщането си докладва на Мозби броя и разположението на всички охранителни постове. През една дъждовна ноемврийска нощ се беше влачил в калта с куршум в крака, а янките яростно сечаха храстите подире му. Само това, че беше оплескан с кал до неузнаваемост, го спаси от явна смърт.

Отне му половин час да изпълзи нагоре по скалата и да се прехвърли от другата й страна, гърчейки се като змия, която влиза във водата. Спря и внимателно се вгледа в мрака, мъчейки се да различи сред дърветата силуета на Треърн, а слухът му се напрегна да долови иззвънтяване на подкова или цвилене. Ако преследвачът му бе толкова хитър, за какъвто го мислеше, сигурно вече бе преместил конете.