«Обичай само веднъж»

Джоана Линдзи

Обичай само веднъж

ГЛАВА ПЪРВА

Лондон, 1817

Пръстите, които държаха гарафата с коняк, бяха дълги и изящни. Силина Едингтън се гордееше много с ръцете си. Показваше ги при всеки удобен случай, както сега. Подаде гарафата на Никълъс, вместо да вземе чашата му и да я напълни. Направи го с друга цел — за да остане права пред него, с гръб към огъня, който очертаваше предизвикателно тялото й през прозрачната вечерна рокля. Той се бе разположил на синята плюшена софа. Даже закоравял женкар като Никълъс Идън можеше да оцени красивото женско тяло.

На лявата й ръка блесна едър рубин, когато пое чашата му и наля коняк в нея. Сватбеният й пръстен. Все още го носеше гордо, макар че бе овдовяла преди две години. Рубини красяха и гърлото й, но даже тяхната красота не можеше да отвлече вниманието от деколтето — толкова дълбоко, че до колана на роклята в стил „Ампир“ оставаха всичко три инча. От високата талия до стройните й глезени материята падаше на прави гънки. Роклята бе в наситен тъмнопурпурен цвят, който отиваше прекрасно и на рубините, и на Силина.

— Ники, слушаш ли ме?

Никълъс се беше умислил; напоследък често го виждаше такъв и това я дразнеше. Изобщо не беше чул какво му говори. Потънал бе дълбоко в мисли, в които тя сигурно не участваше. Даже не я погледна, когато му наля коняк.

— Честна дума, Ники, не е никак любезно да ме оставяш и да се рееш някъде си, когато сме насаме. — Тя стоя права пред него, докато не я погледна.

— Но за какво говориш, скъпа?

Лешниковите й очи блеснаха. Ако можеше да си позволи да му покаже отвратителния си характер, щеше да тропне с крак. Какъв е предизвикателен, безразличен, какъв е… невъзможен! Само да не беше толкова добра партия.

Но тя много внимаваше как се държи и каза спокойно:

— Балът, Ники. Продължавах да ти говоря за него, но ти не обръщаш внимание. Ако искаш, ще сменя темата, но само ако ми обещаеш, че утре вечер ще дойдеш да ме вземеш навреме.

— Какъв бал?