«Най-силната магия»

Елизабет Лоуел

Най-силната магия

1

Една пролет по времето на крал Хенри I

Северна Англия

Звук на боен рог проряза деня, възвестявайки пристигането на новия господар на крепостта Блакторн.

Ведно с него, подобно на привидение, от мъглата изникна тъмната фигура на рицар в пълно бойно снаряжение, яхнал огромен жребец. Кон и ездач изглеждаха едно цяло — неделимо, натежало от мъжествеността и силата, бушуващи като буря в кръвта им.

— Казват, че бил самия дявол, милейди — измърмори вдовицата Едит.

— Казват го за всички нормански рицари — отвърна Мег на своята компаньонка. Полагаше отчаяни усилия да звучи спокойно. — Но сред тях все трябва да се намират и мъже с добри и великодушни сърца.

Едит издаде гърлен, приличен на смях звук.

— Не, господарке. Твоят жених не случайно носи кована ризница и язди боен ат. Мирише ми на война.

— Война няма да има — отсече Мег. — Затова се омъжвам — за да се сложи край на кръвопролитията.

— Не се заблуждавай. Война се вдига по-лесно от сватба — каза Едит с мрачно задоволство. — Смърт на норманските натрапници!

— Млъкни — тихо каза Мег. — Не желая да чувам и думичка за война.

Скрита зад полуспуснатите кепенци на един от високите прозорци на главната кула, Мег подири с поглед конната свита, която трябваше да придружава воина, дошъл да стане съвсем скоро неин съпруг.

Но зад бойния жребец не се виждаше нищо друго, освен сребристата мъгла, която се виеше на валма над полята. Звукът на рог бе долетял откъм гората, която се простираше отвъд обработваемите земи на крепостта.