«Кехлибареният бряг»

Елизабет Лоуел

Кехлибареният бряг

1.

От пръв поглед Онор Донован разбра, че този мъж ще й създава неприятности. От друга страна, тя и бездруго бе въвлечена в неприятности, откакто в Донован интернешънъл, семейната компания, възникнаха проблеми.

— Ако сте от полицията, затворете вратата след себе си — измърмори разсеяно. — А ако сте репортер, вървете по дяволите.

— Минах оттам.

— Не ви личи.

— Имам тениска за доказателство.

Той посегна към копчетата на зацапаното си дънково яке.

— Няма значение — възпря го тя припряно. — Репортер ли сте?

— Не. Инструктор по риболов.

— Пирани ли ловите?

— Нали вие сте госпожица Онор Донован, която търси човек с опит в северозападните тихоокеански води, специалист по моторници!

Тя въздъхна и се примири с неизбежното. Едрият мъж с белег на лявата вежда, светли очи, набола черна брада и чисти нокти не бе попаднал случайно във вилата на изчезналия й брат, разположена до Пъгет Саунд. Но въпреки неприкритите погледи, които й отправяше, инстинктът й подсказваше, че той е най-подходящият кандидат за работата от всички, които се явиха.

Единият от тях беше ченге, което се представяше за рибар. Другият, току-що имигрирал, говореше непонятен английски. Третият беше убеден, че тя със сигурност желае тялото, с което той страшно се гордееше. Английският на четвъртия беше добър, но очите му я подсещаха за тварите, обитаващи блатата.

Вече три дни никой не беше питал за работата. Онор се побъркваше в очакване Кайл да застане внезапно на входната врата с типичната си крива усмивка и да й обясни защо ченгетата смятаха, че е откраднал кехлибар на стойност един милион долара. Тя отказваше да приеме всяка друга причина за изчезването му, особено тази, която не й даваше покой и караше гърлото й да се свива под напора на сълзите, които не можеше да изплаче.

Кайл трябва да е жив. Просто трябва.

— Госпожице Донован?

Най-сетне Онор осъзна, че последният кандидат все още очаква да му каже, че точно тя е разлепила обявите из малкото градче Анакортес.

— Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете.

— Взехте ми думите от устата.

Тя погледна устата му и разбра как се е чувствала малката Червена шапчица, когато е видяла зъбите на баба си.

— Извинете?

— Вероятно сте имали предвид мен, когато сте писали обявата — обясни й той.

— Имате ли препоръки?

— Шофьорска книжка? Разрешително за риболов? Треньорски лиценз? Имунизация против тетанус?

— А против бяс?

Онор изстреля отговора, без да се замисли. Това се дължеше на опита й с по-големи братя.

— Извинете, господин…

— Малори.

— Господин Малори.

— Наричайте ме Джейк. Ще ви спести време.

— Хм, Джейк. Имах предвид препоръки от хора, за които сте работили преди.

— Не знаете кой знае колко за инструкторите по риболов, нали така?

— Ако знаех, нямаше да си наема, нали?

Той се усмихна. Тя си помисли за бедната Червена шапчица.

— Трябва да поработите над тази усмивка. Не е много убедителна.

Джейк се опита да изглежда съкрушен. Опитът му не беше по-убедителен от усмивката.

— Ако и в ръцете сте толкова сръчна, колкото с езика — каза той, — ще направя от вас рибар за нула време.

— Рибарка.

— Няма такова животно.

— Рибарец тогава.

— Рибарец?

— Мъж или жена рибари. Искате ли работата?

— Рибарец — повтори той провлечено. — Да, искам работата. Ще бъдем единствените рибарци във водата.

Този път Джейк се усмихна бавно, топло, щастливо и обещаващо. Онор си спомни, че освен измъчена сестра на изчезнал човек беше и жена. Погледна ръцете си и си прочисти гърлото.

— Рибарци? — каза смутено. — А, разбирам. Множествено число на рибарец. Вие сте доста находчив. Кога можем да започнем?

— Имате ли разрешително за риболов?

— Не.

— Значи все още не можем да започнем. Много лошо. Слънчево е. Няма вятър. До отлива имаме няколко часа. Дори на островите Сан Хуан не може да бъде по-добре.

— Каква риба ще ловим?

— Каквато хванем. Така ще се разочароваме по-малко.

— Това ли е вашата философия?

— Откакто пораснах.

Тя повдигна глава и го погледна съсредоточено.

— Какво има? — попита Джейк. — Да не би ушите ми да са на обратно?

— Просто се опитвах да си ви представя като дете в процес на съзряване.

— Интересно. За мен не е проблем да си Ви представя така. Можете ли да плувате?

— Като риба.

— Като имате предвид моето занятие, вероятно ще премислите това описание.

— Имате право.

— Това е изкуството на лова. Първи урок.

Бавната, неочаквана усмивка на Джейк свари Онор неподготвена. Тя се усмихна безпомощно, борейки се с напиращите в очите й сълзи.

През изминалите няколко седмици бе прекарала твърде много безсънни нощи. Затова само след две минути, прекарани с Джейк Малори, се чувстваше като прегазена от камион. Специфичната смесица от грубост, топлота, мъжественост и хаплива интелигентност щяха да й се понравят при всякакви обстоятелства. Но точно сега, когато преливаше от емоции, а защитните й сили бяха сломени, неговата привлекателност беше смърт за нея.

Лош избор на думи, помисли си тя. Много лош. Ако се замислеше за смъртта, щеше да се разстрои и да излее поток от сълзи върху разхвърляното бюро на Кайл.

Онор премигна мъчително и се вторачи в един от многобройните прозорци на вилата. Отвъд стъклото, по скалистия склон до синьо-зелените води на Пъгет Саунд, се виеха ели. Кехлибарения бряг представляваше жълто-кафява пясъчна ивица, заобиколена от непристъпни скали, и изсветлели дънери, изхвърлени от морските води. Моторницата на Кайл, дълга двайсет и седем фута¹, се белееше до плаващия кей, който той сам бе построил.

Беше нарекъл лодката Тумороу², защото рядко разполагаше с време за риболов днес.

А сега Онор се опасяваше, че той вече няма време за нищо.

Тя се опита да събере мислите си. Прочисти гърло и изрече дрезгаво:

— Изкуството на лова. Силно казано. Ще го запомня.

— Би било добре. Кога бихте могли да вземете разрешителното?

— За риболов ли?

— Да.

— По всяко време, предполагам: Откъде трябва да го взема?

— Навсякъде, където се продават рибарски такъми.

Тя си представи риба — лигава, хлъзгава, воняща и противна. Въздъхна примирено.

— Нямам търпение.

Джейк присви блестящите си сиви очи, докато заприличаха на цепчици, заобиколени от черни мигли. Не знаеше какво можеше да се очаква от сестрата на Кайл Донован, но със сигурност не беше чест³.

— Ще трябва да се поработите над ентусиазма си — промърмори той.

— Ако четете вестници, вече знаете, че последният месец беше тежък за мен.

— Да изгубиш съпруг… — подхвана Джейк, сякаш не знаеше коя е Онор.

— Брат — поправи го тя.

— Брат, хм?

— И не съм го загубила. Не съвсем.

— Ясно. Брат, който не е изгубен, не съвсем. Затова ли от полицията очакват, че ненадейно ще се върне тук?

— Какво имате предвид?

Джейк сви рамене и светкавично прецени ситуацията. Умееше да мисли бързо, като повечето хора, принудени да се борят за оцеляването си. Първата мисъл, която му дойде наум, съвсем не беше успокоителна: ако сериозната дама със съблазнителни устни, упорита брадичка и безформен черен анцуг не бе забелязала цивилните ченгета, които се навъртаха около къщата, тя беше или прекалено глупава, или не знаеше абсолютно нищо за игрите на Кайл.

Или се преструваше. Изчезнал и мъртъв понякога означава едно и също.