«Рубинът»

ПРОЛОГ

Лондон, Англия

Декември, 1864

Лицето му тънеше в сянка.

Но дори и тъмнината не успяваше да скрие изкривените му от ярост черти.

По дяволите, тая кучка! Беше я предупредил. Беше направил дори нещо повече.

Но те никога не слушаха. Знаеха само да хленчат и да се усмихват превзето. Или пък да се разревават. Това беше най-досадното от всичко.

Господи, как ги мразеше! Как ненавиждаше отпуснатите им овлажнели устни, лъскавите им лукави очички, фалшивата им страст, когато се извиваха и тръпнеха под тялото му, сякаш от удоволствие.

Разбира се, те никога не успяваха да го заблудят. Вече знаеше, че с пари могат да се купят много неща.

Но той имаше нужда от тях, макар че мразеше тази своя срамна слабост повече от всичко.

С присвити очи изучаваше безпорядъка в малката влажна стая. Смачкани чаршафи. Пръснати фиби. Мръсни женски дрехи, разхвърляни по пода.

Тялото на нещастницата лежеше на леглото, без да помръдва.

Кучка! Всички са такива.

Присви тънките си устни с отвращение. Беше й казал какво иска от нея още в началото. При вида на златото веднага се бе съгласила, но после се отметна, както правеха всички.

Облече безшумно жилетката си. Пръстите му бавно и безпогрешно напипваха копчетата. След това наложи черния си копринен цилиндър. Накрая, за да скрие черния си редингот, наметна фината си мериносова френска пелерина.

Щеше да събуди подозрение, ако го видеха в официално вечерно облекло на такова долнопробно място. Това би предизвикало въпроси, а той не беше от тези, които обичат да им се задават въпроси.

На вратата мъжът в черно спря, диамантената му игла проблесна сред гънките на широката белоснежна вратовръзка. За последен път огледа стаята, за да се увери, че нищо не е забравил.

Едва тогава се осмели да погледне неподвижната фигура под завивките.

Жалко, помисли си той. Преди лицето й беше доста хубавичко.

Но не и сега. Съвсем не.

Поне тази нямаше никога повече да му досажда.

Когато успееше да пипне рубина, всичко щеше да се промени. Тогава никоя от тях нямаше повече да му досажда.

(обратно)

Първа част

ЛОНДОН

Разкажи ми, о, Лебед, своята древна история.

Откъде идваш, о, Лебед,

накъде отиваш?

Къде ще спреш да си починеш, о, Лебед,

и какво всъщност търсиш…

Тагор, „Песни за Кабир“

1.

Вече не й стигаше въздух. Искаше й се само за миг да поспре.

Но не трябваше. Не още. Не и сега, когато те бяха толкова близо.

Изведнъж пред очите й притъмня и пътят започна да губи очертанията си. Ушите й забучаха.

Милостиви Боже, можеха ли няколко секунди да променят нещо?

Искаше да отдъхне за малко, за миг да забрави. Каква благодат…

С какво биха могли да й навредят тези няколко секунди?

Един файтон профуча покрай нея и Барет усети в лицето си силната струя студен въздух. Като се олюляваше, тя с мъка избърза напред, за да не попадне под колелата.

— Разкарай се от проклетата улица! — изръмжа кочияшът, замахна с юмрук и се изгуби в тъмнината.

Задъхана, Барет почувства, че краката й се подкосяват. Сякаш земята се завъртя пред очите й с главоломна бързина. Залитна, но успя да се задържи за една ограда от ковано желязо, с фигури на грифони, застинали в зловеща усмивка.

Прониза я силна болка в пръстите. Под черния дантелен воал, разпилените в безпорядък абаносови къдрици очертаваха измъченото й лице, останало без капчица кръв. В мрачната и студена лондонска нощ чертите не се различаваха. Открояваха се само скулите, волевата брадичка и чипото носле.

Най-поразителното в това лице бяха очите — очи, които не можеха лесно да се забравят. Големи, с дълги мигли, те гледаха дръзко света. Два дълбоки развълнувани извора, чийто цвят се променяше при всяко ново чувство: от небесносини те ставаха смарагдовозелени, после тюркоазени.

Тези очи бяха живи и променливи както и тя самата и се запечатваха в съзнанието на всеки, който ги беше зърнал дори един-единствен път.

Най-неочаквано в тях проблеснаха сълзи, но тя бързо ги изтри с ръка.

Сега не беше време за сълзи. Нямаше право да бъде слаба. Беше длъжна да събере сили. Премаляла от глад, тя няколко часа вече обикаляше тъмните улици, без да знае къде се намира.

Флийт стрийт сигурно беше някъде наблизо. Вероятно тясната порта с колоните водеше точно към централната част на града.

Обзета от отчаяние, Барет за миг затвори огромните си, пълни с тревога очи. Беше тичала толкова дълго, сякаш през целия си живот досега.

А може би беше точно така…

Треперещите й пръсти здраво стиснаха студената желязна ограда. Знаеше, че отнякъде наблизо я дебнат, стаени в лабиринта от потънали в тъмнина лондонски улички. Коварни и жестоки, те неотстъпно я следяха и чакаха. Предишния ден един от тях едва не я хвана.

Тъкмо излизаше от мизерната си квартира на Фенчърч стрийт, когато той бе изскочил зад гърба й, беше я сграбчил и се опита да запуши устата й с мръсен парцал. Тя се бе съпротивлявала неудържимо и това я бе спасило. Намушка го с малкото сребърно ножче за плодове, което вече винаги носеше със себе си.

В ушите й още звучеше грубият му глас, просташките псувни, докато се опитваше да запуши устата й. Като че ли в просъница виждаше дългите му пръсти, целите в кръв, да отпускат хватката си от удара, който тя му нанесе с ножа. После, по някаква щастлива случайност, иззад ъгъла се бе появил полицай и преследвачът й потъна в мрачните зловещи лондонски покрайнини.

Барет знаеше, че те не се бяха отказали въпреки неуспеха си.

Но тя също не се беше отказала. С горящи от решителност очи Барет плътно загърна наметалото си и се изгуби в нощта.

* * *

От другата страна на тихия площад висок мъж с приведени рамене стоеше притаен в тъмното преддверие на някаква къща и оглеждаше улицата със зорки очи.

А, ето я — малко преди пресечката!

Тънките му устни се изкривиха в зловеща усмивка. Личеше, че е останала без сили. Господи, трябваше само да стои наблизо и да чака.

Тихо се заизмъква от входа, но ожули лакътя си в рамката на вратата. Болката го прониза чак до пръстите. Изруга под нос и разтърка удареното място. Спомни си неочакваната яростна съпротива на жертвата си предния ден. Кучката едва ли го беше намушила с игла за шапки. Сигурно се бе въоръжила с нож.

О, той щеше да я накара да си плати, и то скъпо да си плати за това. Томас Крейтън тихо изпсува.

Подуши мразовития и влажен въздух. Сигурно щеше скоро да завали сняг, освен ако усетът му не го беше излъгал. А един снеговалеж щеше да улесни работата му.

Със студена усмивка той смъкна козирката на шапката си още по-ниско и потъна във ветровитата нощ.

* * *

Следяха го, беше сигурен.

Докато се движеше, ръцете му не помръдваха под елегантната черна кадифена пелерина. Беше едър мъж, но походката му беше неочаквано грациозна. Леко извърнал глава, той се взираше в сенките по отсрещната страна на улицата.

Как не беше забелязал по-рано? За тази небрежност сигурно допринасяха двете бутилки портвайн и чудесната вечеря — фазан, пълнена чучулига и сливов пай в най-закътания ресторант на Джърмин стрийт.