«Бялата дева»

ПЪРВА ГЛАВА

1512

Свърши се. Колин Макгрегър го разбра. Край на сблъсъка на стомана в стомана. Край на пронизителните бойни викове. Беше съвсем тихо, въпреки че тя долавяше някаква тайнствена песен, тъжни ноти, в които времето среща смъртта.

Колин въздъхна дълбоко. После влезе в малката барака, където бяха завели баща й. Когато очите й привикнаха с тъмнината вътре, тя видя хората на баща си. Бяха се скупчили около сламеника, където лежеше той на предсмъртен одър от слама, пропита с кръв, направо върху мръсния под.

Помисли си: Колко тъжно, че баща й трябва да умре на такова мрачно място, че мъртвите и умиращите са в колиба, негодна дори за кочина! Искаше й се да заплаче. Не, тя имаше нужда да поплаче, да облекчи свитото си гърло и болката в сърцето си. Насочи поглед към тялото на брат си, покрито с шотландско наметало. Нито сълзи, нито молби бяха успели да убедят Джилз, че постъпва безразсъдно, като баща им.

Тя съжали, че не бе наблюдавала дуела. Нейното собствено упорство я беше задържало в замъка Грегър Касъл. Тя не искаше да види как още един от братята й умира безпричинно. Ако беше там, сигурно щеше да може да попречи на стария Макгрегър да нападне Черния вълк, след като Джилз бе убит. Тогава и баща й нямаше да е на смъртно легло. Колин се насили да се обърне, да престане да се измъчва и да се погрижи за Дъглас Макгрегър, докато все още беше жив.

— Татко.

Всички погледи се обърнаха към нея.

— Колин.

Дуайт Макдъгъл, чичо й, прекоси колибата и взе ръката й в своята. Тя забеляза колко малка изглежда ръката й, обгърната от неговата голяма длан.

— Ела, Дъглас няма да живее дълго. Не посмяхме да го пренесем в кулата.

Колин прокара език по сухите си устни и вдигна поглед, за да срещне погледа на чичо си, изпълнените му с тъга и мъка лешникови очи. Все пак, той изправи рамене, а смелостта му помогна на Колин да пристъпи напред.

— Татко. — Тя взе окървавената ръка на Макгрегър и я задържа до сърцето си. — Аз съм тук.

Очите на стария Макгрегър потрепнаха и се отвориха, а потъмнелият му зелен поглед срещна нейния. За секунда нещо проблесна в тях, като отдавнашни спомени. — Катрин, — промълви той, но толкова тихо, че Колин едва го чу.

— Татко, аз съм, Колин.

По бледото му лице пролича, че я е познал.

— Колин. — Той с мъка си пое дъх. — Я как приличаш на майка си. Тая червена коса… тия изумрудени очи.

Колин се опита да се усмихне, но не успя. Тя прехапа устни, за да не затреперят.

— Щом говориш така, значи ще се оправиш.

Той вдигна ръка и долепи пръсти до устните й, за да я накара да замълчи. — Тоя път няма оправия, дъще. Смъртта иде.

Той махна с ръка на хората си.

— Оставете ни. Искам за малко да остана насаме с дъщеря си. — След това Макгрегър извика природения си брат, който излизаше след другите. — Дуайт, ти и отец Макклауд ще останете. Вие ще сте свидетели на клетвата на дъщеря ми.

— Не — извика Колин стреснато. Тя се обърна към баща си отново и прошепна: — Аз не искам да имам нищо общо с това.

Цели пет години се беше стремила да остане настрана от тая лудост, омраза, вражда. Старият Макгрегър нямаше повече синове — вече не можеше да има дуели. Това трябваше да е краят.

Лицето на стария Макгрегър се превърна в каменна маска, а гневът мигновено пламна в очите му.

— Ти си ми дъщеря. Ще нравиш това, което честта повелява.

Повечето хора не биха се осмелили да му се противопоставят, но Колин се подчиняваше само на скритата си ярост, която надви стеснителността й.

— Чест?

— Да. — По тона на стария Макгрегър личеше яростта му. Той се опита да се изправи, но остана прикован към леглото от слабост. — Да, чест! Ти си също като майка си.

— Да. — Колин беше непоклатима. — И няма да ти позволя да ме трогнеш с лудостта си, татко. Няма да ти позволя.

— Лудост, казваш. Какво ли му разбират жените от отмъщение?

— Отмъщение! — Отвращението, което изпитваше, пролича в гласа й, цели години на насилие и мъка се въплътиха в тази една-единствена дума. — Само омразата те тласка.

— Да, девойче. Наистина ме изпълва омраза. Омраза към един-единствен човек, който уби и осакати синовете ми, а сега и аз умирам от неговия меч. Той се е погрижил кланът Макгрегър да не просъществува. Думите ти са богохулство. Честта на клана не е спасена, а последният ми родственик трябва да отмъсти за това.

Кръвта се дръпна от лицето й. Това нямаше да бъде краят. Баща й смяташе тя да продължи на негово място.

— Не можеш да искаш това от мен.

Колин никога не бе изпитвала такова отчаяние. Помисли си, че вече не може да диша, въздухът застина в гърдите й. Старият Макгрегър я наблюдаваше и тя знаеше, че той мисли. Едва когато поредната внезапна болка го прониза, той се обърна.

Най-после, когато вече можеше да говори, той попита:

— Как можеш да се отречеш от мен, дъще? Да опозориш клана, означава прокуда, чедо. Ще се изложиш ли на това? Ще ме оставиш ли да умра със срам в сърцето?

Тези въпроси не прозвучаха така яростно като предишните думи, които й беше изревал. Въпреки това, тя не отстъпи. Но и старият Макгрегър не отстъпваше.

— Дуайт — извика старият Макгрегър, — доведи хората ми.

Щом всички се събраха вътре, старият Макгрегър заговори на всеослушание, но погледът му си остана върху Колин.

— Ти си последното ми дете. Всичките преди тебе са мъртви, с изключение на Емет, който е като жив мъртвец в осакатеното си тяло.

Тежките му думи я накараха да замълчи, а мъката й се върна и сломи силата и храбростта й. Старият Макгрегър продължи:

— Ти ще заемеш мястото ми, ще оглавиш клана. Сега ти си старият Макгрегър, Колин.

Ужасът зае мястото на тъгата. Никоя жена досега не бе наричана главатарка на клана Макгрегър.

— Татко, не мога. Това не се прави.

— Не ме интересува какво се прави и какво — не. Ти ще се подчиниш на решението ми. Длъжна си, Колин. Не ща и да чувам пак да отричаш коя си.

Чувство на срам я разтърси.

— Разбирам и няма да ти изменя. — Колин се молеше това да бъде всичко, което иска.

По лицето му се изписа задоволство преди още една гримаса да изкриви чертите му.

— Трябва да поискам обещание, обещание, което ще спазиш, или ще умреш.

Страх прониза дълбоко съзнанието й, но Колин не му обърна внимание.

— Черния вълк. Той трябва да умре… — Болка отне думите му. Той изстена. После сграбчи ръката й. — Той е дяволът и трябва да умре. Обещай ми — помоли я той с треперещ глас.

Чувствата бушуваха в душата й. Не можеше. Не искаше. Тя отвори уста, но думи не последваха.

Баща й блъсна окървавения си меч към нея, а в погледа му се четеше повече, отколкото в думите.

— Закълни се в меча ми!

Тя не можеше да помръдне. Очите на баща й се разшириха от напрежението, а разочарованието от колебанието й личеше дълбоко в тях.

Той се наведе напред и прошепна:

— Не можеш да ме посрамиш, дъще. Ще убиеш ли този човек заради своя клан? Достатъчно ли е силна любовта ти към своя народ?

Тя пак се опита, но думи не излязоха от сухата и уста. Тя почувства как погледите на хората му се приковават в нея и поставят под въпрос чувството й за чест. Как би могла да обещае такова нещо? Това противоречеше на всичко, в което вярваше Тя се ужасяваше от омразата, избиването, а сега това се очакваше от нея. В това се изразяваше дългът й като главатар на клана Макгрегър.

Обещанието остана неизречено в устата й. Но как можеше да му се противопостави? Да се противопостави на баща си, стария Макгрегър, би значело прокуда. Никой не би приютил човек, навлякъл позор на клана си. Ами Андрю? Тя трябваше да се грижи за сина си.