«Венчило с дявола»

Пролог

Шотландия, 1100 г.

Бдението свърши.

Най-сетне съпругата на Алек Кинкейд щеше да почива в мир. Небето бе мрачно и свъсено като лицата на малцината членове на клана, заобиколили прясно изкопания гроб.

Мократа черна земя очакваше да приюти тялото на Хелън Луис Кинкейд — младата съпруга на предводителя на един от най-могъщите шотландски кланове. Тя сама бе отнела живота си и нямаше право да бъде погребана в осветената земя. Църквата никога не би позволила тялото й да лежи редом с праведните и благочестивите. Свещениците смятаха, че тъмната душа е като загнила ябълка, която би осквернила чистите и неопетнените.

Леденият дъжд безмилостно обливаше приведените гърбове. Тялото, увито в прогизнал кариран плат с цветовете на клана Кинкейд — червено, черно, синьо и виолетово — бе положено в чамов ковчег, изработен собственоръчно от Алек Кинкейд. Той изрично бе настоял за това и не позволи на никого да докосне мъртвата му съпруга.

Старият свещеник, отец Мърдок, стоеше на почетно разстояние от останалите. Не изглеждаше доволен от скромния и набързо претупан ритуал. Самоубийците бяха лишени от милостта на молитвите заупокой на нещастните им души. Всички прекрасно знаеха, че душата на Хелън вече пътуваше към дверите на Ада.

* * *

Усещах тежест. Стоях до свещеника със сериозно и тъжно лице. Помолих се, но не за душата на Хелън. Благодарих на Всевишния, че с неговата помощ всичко най-сетне приключи.

Хелън умря бавно. Три кошмарни денонощия на мъчителна агония, през които аз тръпнех от ужас да не отвори очи и да не разкрие проклетата истина.

Невестата на Кинкейд доста се поизмъчи. Когато най-сетне ми се отдаде възможност, сложих край на това изтезание — просто попритиснах наметалото на Кинкейд върху лицето й. Стана бързо, тъй като Хелън бе много слаба и отпаднала и изобщо не се противи.