«Списък с убийства»

Пролог

Първият ден в предучилищната занималня на скъпото частно школо „Бриъруд“ бе най-лошият ден в живота на Регън Хамилтън Мадисън. Беше толкова катастрофален, че тя твърдо реши повече да не стъпва там.

Започна деня с очакването новото училище да се окаже чудесно. И защо не? Така й бяха казали братята й и майка й, а тя нямаше причини да се съмнява в думите им. Докато пътуваше към училището, разположена на задната седалка на семейната лимузина, Регън с гордост оглеждаше новата си униформа — карирана плисирана пола в тъмносиньо и сиво, бяла блуза със задължителната остра яка, тъмносин шал, завързан като мъжка вратовръзка, и сиво сако с красива златиста емблема, на училището на джоба. Къдравата й коса бе прибрана назад с подходящи тъмносини шноли. Всичко, което носеше, беше чисто ново, включително и три-четвъртите бели чорапи и тъмносините мокасини.

Регън очакваше в училището да е забавно. През изминалите две години тя и деветте й съученички в скъпата частна забавачка се радваха на грижите и комплиментите на учителки, които никога не спираха да се усмихват. Тя вярваше, че през първия й ден в „Бриъруд“ положението ще бъде същото. А може би дори още по-хубаво.

Майка й трябваше да я придружи, също като всички останали майки, а и дори някои бащи на новите ученички. Обаче, както обясни тя на Регън, непредвидени обстоятелства я задържали в Лондон с новия й приятел и не можела да се върне в Чикаго навреме.

Баба Хамилтън с удоволствие би придружила внучката си, но тя също бе извън страната — на гости на приятели, и щеше да се прибере у дома чак след две седмици.

Когато Регън говори с майка си по телефона предния ден, й каза, че не иска икономката госпожа Тайлър да я води в училище. Майка й предложи Ейдън да отиде с нея. Регън знаеше, че ако помолеше най-големия си брат, той щеше да се съгласи. Ейдън беше на седемнайсет и нямаше да му е приятно да я води, но щеше да го направи, ако го беше помолила. Той би сторил всичко за нея, също като другите й братя, Спенсър и Уокър.

Регън реши, че не иска никой да я води до класната стая. Тя вече беше голямо момиче. Униформата го доказваше, а ако се загубеше, просто щеше да помоли за помощ някой от усмихнатите учители.

Но се оказа, че училището съвсем не е такова, каквото си го беше представяла. Никой не я беше предупредил, че предучилищната занималия в „Бриъруд“ е по цял ден. Не бяха й казали какъв огромен брой деца учат там. И със сигурност не бяха споменали, че ще има грубияни. А те бяха навсякъде. Но най-много я тревожеше едно по-голямо момиче, което обичаше да тормози малките, когато наоколо нямаше учители.

Щом звънецът най-после обяви края на училищния ден в три часа следобед, Регън бе толкова изтерзана и изтощена, че трябваше да захапе долната си устна, за да не се разплаче.

На алеята пред училището имаше цяла колона коли и лимузини. Евън — шофьорът й, слезе от колата и тръгна към нея.

Регън го забеляза, но беше твърде уморена, за да изтича към него, така че той побърза да я пресрещне, разтревожен от вида й. Шнолите й висяха на паднали върху лицето й кичури, вратовръзката й бе развързана, ризата — разпасана, а единият й чорап се беше смъкнал до глезена. Шестгодишното момиче изглеждаше като излязло от центрофуга. Евън й отвори задната врата и попита:

— Всичко наред ли е, Регън?

Свела глава, тя отвърна:

— Да.

— Как мина училището днес? — Момичето се пъхна в колата.

— Не ми се говори за това.

Същият въпрос й зададе и икономката, когато я посрещна на вратата.

— Не ми се говори за това — повтори Регън.

Икономката пое чантата й с учебниците.

— Благодаря — каза Регън. После изтича нагоре по виещото се стълбище и по южния коридор към стаята си, затръшна вратата и веднага избухна в сълзи.

Момичето знаеше, че ще разочарова майка си, защото колкото и да се стараеше, не можеше да контролира напълно емоциите си. Ако паднеше и ожулеше коляното си, просто се разплакваше, независимо къде беше или кой можеше да я види.

Когато бе нещастна, нарушаваше всички правила, на които майка й се опитваше да я научи. Регън слушаше отново и отново, че трябва да се държи като дама, но не беше сигурна какво означава това, освен, разбира се, да седи със събрани колене. Не искаше да страда мълчаливо, независимо че това бе златното правило в семейство Мадисън. Не й пукаше, че не е достатъчно смела, и ако се чувстваше зле, близките й трябваше да научат за това.

За нещастие единственият член на семейството, който си беше вкъщи в момента, бе Ейдън. Той проявяваше най-малко съчувствие към нея вероятно защото бе най-голям и не можеше да се занимава с тревогите на едно шестгодишно дете. Мразеше, когато тя плачеше, но това не я караше да спре.

Регън издуха носа си, изми си лицето и се преоблече. След като свали униформата, внимателно я сгъна и я изхвърли в кошчето за боклук. Тъй като нямаше да стъпи повече в ужасното училище, нямаше да й трябват и тези грозни дрехи. Облече си къси панталонки и тениска и наруши още едно правило, като побягна с боси крака по коридора до стаята на брат си.

Почука плахо на вратата.

— Може ли да вляза?

Не изчака отговора, а просто нахълта вътре, изтича до леглото му и се хвърли върху меката завивка, която той винаги събаряше на пода, когато спеше. Сгъна крака под себе си, издърпа увисналите шноли от косата си и ги пусна в скута си.

Ейдън изглеждаше раздразнен. Облечен в екипа си за ръгби, той седеше на бюрото си, заобиколен от учебници. Тя забеляза, че той говори по телефона, чак когато брат й каза довиждане и затвори.

— Предполага се да изчакаш, докато кажа, че може да влезеш — каза той. — А не просто да нахълтваш. — Но тъй като тя не отговори, той се облегна на стола си, вгледа се в лицето й и попита: — Плакала ли си?

Регън размисли за момент и реши да наруши още едно правило — излъга.

— Не — отвърна, заковала поглед в пода.

Брат й усети, че тя не казва истината, но реши сега да не обсъжда въпроса с честността. Малката му сестра беше видимо разстроена.

— Нещо не е наред ли? — попита той, макар да бе сигурен в това.

Тя избегна погледа му и отвърна провлачено:

— Неее…

Ейдън въздъхна шумно.

— Нямам време да гадая какъв е проблемът, Регън. След малко трябва да тръгвам за тренировка. Кажи ми какво е станало.

Тя сви рамене.

— Нищо не е станало. Честно.

Описваше кръгчета върху завивката с върховете на пръстите си. Ейдън се отказа да разгадава какво я тормози. Наведе се и си обу маратонките. Изведнъж се сети, че днес бе първият ден на Регън в „Бриъруд“, и попита небрежно:

— Как мина училището?

Беше абсолютно неподготвен за нейния отговор. Тя избухна в сълзи и зарови лице в завивката, при което изтри очите и носа си в нея. Каза му всичко, което бе трупала от голямото междучасие досега. Проблемът беше, че говореше абсолютно несвързано.

Изля всичко в едно дълго, разпокъсано и почти неясно изречение:

— Мразя училището и никога няма да се върна там, никога, защото не ни дадоха да закусим и трябваше да стоя прекалено дълго, и имаше едно момиче и едно друго голямо момиче я разплака, и голямото момиче каза, че ако кажем на учителката, ще ни отмъсти, и не знаех какво да правя, затова с момичето отидохме отстрани на двора през междучасието и я успокоявах, като плачеше, и сега няма да се върна повече там, защото утре голямото момиче пак ще дойде при момичето.

Ейдън бе поразен. Регън ревеше с пълно гърло. Ако не изглеждаше толкова нещастна, той щеше да се разсмее. Каква драма! Тя бе наследила тази черта от страната на семейство Хамилтън. Всички Хамилтън не можеха да контролират емоциите си. За щастие той, Спенсър и Уокър приличаха повече на семейство Мадисън. Те бяха много по-резервирани.

Регън вдигаше такъв шум, че Ейдън не чу почукването на вратата. Спенсър и Уокър нахълтаха в стаята. И двамата братя бяха високи, слаби и тъмнокоси като Ейдън. Спенсър беше на петнайсет и от тримата беше с най-меко сърце. Уокър току-що бе навършил четиринайсет. Той бе немирникът в семейството и бе най-безразсъдният. Имаше вид, сякаш се връща от война. Ръцете и лицето му бяха целите в синини и ожулвания.