«Златната невеста»

ПРОЛОГ

О, Господи, спаси ни от гнева на северняка!

Молитва от осми век

Ирландия, Лето Господне 848

Неговите тесни, издължени лодки, така наречените „драконови кораби“, изникнаха като призраци от студените, враждебни мъгли на Севера. Прилични на всяващи ужас морски змии, те се плъзнаха по вълните с широките си червени и бели платна и се насочиха право към смарагдово-зеленото крайбрежие на Ейре.

Мъжете му бяха безстрашни и решителни. Скачаха на сушата с див рев и размахваха над главите си мечове, брадви и копия. Не вярваха в християнския бог, нямаха морал, нямаха скрупули. Ала водачът им Олаф Белият, норвежкият принц, известен надлъж и нашир като Господаря на вълците, беше различен.

С блестящата си златноруса коса и едрото, мускулесто тяло, той превъзхождаше сънародниците си и те му се подчиняваха, изпълнени с възхищение и уважение. Въпреки варварското си възпитание, той бе съумял да разшири духовния си кръгозор. Беше дошъл в тази страна не за да я опустоши, а за да съгради в Ирландия свое кралство.

Докато драконовият кораб го водеше към ирландския бряг, коравите му сини очи блестяха, възхитени от дивата красота на тази толкова разнообразна страна. Знаеше, че идва тук, за да остане завинаги.

Разказите, проникнали в дома на баща му още когато беше дете, не се бяха изличили от паметта му. И докато обхождаше с поглед стръмния бряг, прорязан с дълбоки пропасти, той знаеше, че е дошъл да вземе тази страна под свое покровителство и да я храни като малко дете. Но нямаше да обезчести абатствата и манастирите, а щеше да принуди монасите и свещениците да го научат да разбира трудната ирландска литература, да проникне дълбоко в културата на този непобедим народ, нападан от многобройни нашественици, но незавладян от никого. Точно така, той щеше да опознае ирландците и това щеше да го доведе до успех там, където другите бяха принудени да отстъпят.

Ето за това мислеше Господаря на вълците, опрял ръце на хълбоците си, втренчил поглед в ирландския бряг. Ирландия… Този остров му принадлежеше — или той на него. Той го усещаше в кръвта си като опияняваща медовина. Аз ще сложа своя печат върху тази страна, закле се тържествено той и гордо отметна глава назад. Утринното слънце позлати сините му очи. Да, в Ирландия го чакаше съдбата му. Той копнееше за тази страна и желанието да я притежава го изгаряше като в треска. Тя беше омаяла сърцето му по-силно, отколкото най-красивото момиче.

Той се обърна към хората си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Ирландия! — Мечът се издигна като светкавица над главата му, гръмотевичният му глас заглуши воя на вятъра. — Ще навлезем навътре в страната и ще направим този зелен остров наш. Чака ни ново кралство!

Думите му бяха посрещнати с оглушителни крясъци.

Господаря на вълците бе влязъл в Ирландия и нямаше връщане назад.

(обратно)

ПЪРВА ГЛАВА

Лето Господне 852

През един прозорец в Грианан, слънчевата къща на жените, Иърин Мак Ейд наблюдаваше внимателно прекрасните дървени постройки по полегатите склонове на Тара, старата, богата на традиции родина на Ард-Рий, най-високопоставения ирландски крал.

Само преди минути беше свършило събранието в голямата съвещателна зала и баща й беше повикал майка й от Грианан. От тогава Иърин стоеше на пост до прозореца, решена да поговори още днес с баща си. Хапейки нетърпеливо долната си устна, тя чакаше родителите й да се върнат от разходката си. Буйната трева блестеше в смарагдово-зелено, в далечината блещукаше сапфиреносин поток. По брега се разхождаха гъски, говеда и коне пасяха лениво по хълмовете.

Ала днес Иърин нямаше очи за мирната красота на родината си. Тя вдигна поглед към небето и й се стори, че светът се е завъртял около нея. Не можеше да избяга от спомените. Картини от миналото закриваха настоящето. Картини на огън и кръв, тропот на конски копита, бягащи в ужас хора… Нямаше как да ги прогони от съзнанието си, колкото и да се стараеше.

Златното следобедно небе сякаш се забули в мъгла и тя се видя да седи в градината с леля си, Бриджит от Клонтайърт. Беше преди две години. Красавицата Бриджит се смееше така весело, после обаче биха тревога и тя принуди Иърин да избяга. Момичето се обърна и видя как леля и заби малката си кама с обсипана с перли дръжка в собственото си сърце, тласкана от див страх пред нахлуващите северняци. Към ужасяващия тропот на конски копита се примесиха пронизителни писъци. Норвежците нападаха Клонтайърт, кралството на чичо й.

Иърин и днес чуваше войнствените крясъци на враговете, плача на неподготвената Ирландия, усещаше миризмата на огньовете, земята трепереше под краката й…

Тя пое дълбоко дъх и се опита да прогони страшния спомен. Най-после родителите й се появиха иззад дърветата, с които беше обрасъл брегът на потока. Откакто бяха повикали Мейви, Иърин седеше като на тръни, без да откъсва очи от горичката. Пръстите й усукваха краищата на роклята, която й бяха дали да кърпи. През двете години след падането на Клонтайърт тя се опитваше да заживее по старому, да се радва на високото си положение като принцеса на Тара, да убеди баща си и майка си, че е забравила онзи страшен ден. Не знаеше дали е успяла.

Най-важното сега беше, че в този ден принцовете и кралете на Ирландия се бяха срещнали, за да обсъдят кой къде ще застане в предстоящата борба между датчаните и норвежците. Иърин мразеше датчаните и презираше норвежците, преди всичко Олаф Белия.

Дори само името му беше в състояние да предизвика изблик на ярост и цялото й тяло се разтърсваше от силни тръпки. На всяка цена трябваше да узнае дали ирландските владетели са решили да вземат страна в конфликта. Ако да, тя горещо се надяваше да не са сметнали, че норвежците са по-малкото зло.

— Ако внимаваше малко повече за бодовете си, сестричке — обади се сърдито Гуин и прекъсна размишленията й, — те щяха да стават дребни и равномерни. Крайно време е да се махнеш от този прозорец. Не е прилично една принцеса да зяпа навън като някое любопитно селянче.

Иърин се обърна към по-възрастната си сестра и въздъхна примирено. Гуин не преставаше да й намира недостатъци и да я поучава. Ала Иърин не й се сърдеше, защото знаеше колко е нещастна младата жена.

Разбира се, бракът на Гуин беше сключен по династични съображения, но младият крал на Антрим беше спечелил сърцето й много преди сватбата. За съжаление щастливата невеста разбра твърде късно, че рицарските добродетели на съпруга й са стигнали само до брачния олтар. Сега, когато бременната му в петия месец жена се беше приютила в бащиния си дом, красивият, словоохотлив и очарователен Хейт необезпокояван удостояваше с вниманието си други жени. Гуин не се осмеляваше да се оплаче на баща си. Ейд щеше да й се скара, че е ревнива, или — което беше още по-лошо — гневът му щеше да се стовари върху главата на неверния зет. За да бъде справедлива, Иърин призна, че в повечето случаи баща й умееше да обуздава избухливия си нрав.

— Права си — отговори меко тя. — Поне когато шия, трябва да се опитам да не давам воля на мислите си. — Тя се усмихна на сестра си и усети дълбоката тъга, която беше превърнала веселото момиче в угрижена жена. — Ти винаги си била най-сръчна от всички ни. Помниш ли как мама се отчайваше от нашите бродерии, а не преставаше да хвали твоите?

Гуин отговори едва забележимо на усмивката й, осъзнала, че не заслужава това мило отношение, след като цял ден е тормозила сестра си.

— Съжалявам, Иърин. Днес съм просто непоносима.

Девойката напусна мястото си до прозореца, отиде при сестра си и коленичи на пода пред краката й. Сложи глава на коленете й и я погледна в очите.

— Разбира се, че ти прощавам. Много добре знам, че бебето не ти дава мира.

— Сладката ми Иърин — прошепна Гуин и погледът й се замъгли. Въпреки бременността си, тя беше красива жена. Макар да не беше съвършена като сестра си Иърин, тя се бе радвала на ухажванията на многобройни князе от всички части на страната. Затова и днешната нерадостна съдба й причиняваше толкова горчивина.

Внезапно тя се засмя и погледна смутено малката си сестра.

— За Бога, Иърин, не стой така! Аз се държа като някоя отвратителна стара вещица, а ти коленичиш пред мен. Всички знаят, че не бебето ме измъчва. Недостойният ми съпруг с този, който ме състарява без време.