«Джейк»

Изабел прехапа долната си устна, въздържайки се да отвърне остро на Мърсър, че единственото му задължение е да се погрижи да пристигнат живи и невредими, че пътуването е нейна идея и за него отговорна е единствено тя. Мърсър настояваше, че той също носи отговорност. Бе поискал да окове момчетата във вериги за фургона, за да не избягат. Против волята си, Изабел най-накрая му бе позволила да вземе обувките им. Ако сега Брет трябваше да върви пеша, за кратко време краката му щяха да се изранят от острите скали и кактусите. Фургонът се движеше по течението на поток, обрасъл с канадски тополи и върби. След един завой пред погледа им се показа ранчото Броукън Съркъл. То се състоеше от неголяма дървена къща, една ниска сграда, която, изглежда, служеше за спално помещение, и два корала. Изабел беше принудена да изостави всяка надежда да прекара нощта в прилично легло. Каза си, че няма никакво право да очаква такъв лукс, но все пак през първите шестнайсет години от живота си тя бе част от привилегированото общество на Савана. Трудностите и изпитанията през последните седем години не можеха да заличат възпитанието и маниерите й или желанието й отново да притежава някои от онези удобства, които бързо се превръщаха в далечен и горчив спомен.

— Готов съм да се обзаложа, че подът е покрит с мръсотия — отбеляза Брет.

— Няма да има никакво значение, дори и помещението да е просто една кална дупка — отвърна Пит Джърниган. — Леглата ще са приковани към стената като койки.

Пит беше само на девет години, твърде малък, за да знае защо не трябва да обръща внимание на Брет.

— Няма да имаш късмета да спиш в легло — продължи Брет. — Никой няма да се откаже от леглото си заради дребосък като теб.

— Остави го на мира! — обади се Шон, а светлото му покрито с лунички, лице се зачерви от гняв, придобивайки цвета на косата му. Буйният му ирландски нрав винаги бе готов да избухне изпод привидно спокойната му външност.

— Разбира се. Никога не ми се е нравило особено да си играя с червей като него.

Този път Брет успя да избегне юмрука на Шон.

— Изглежда, като че вкъщи няма никого! — извика Чет Атмор, седнал на капрата до кочияша. — Искате ли все пак да отида и да проверя?

На четиринайсет години, Чет бе най-благоразумният, надежден и физически развит младеж от сираците. Изабел просто не знаеше какво би правила без него и без по-малкия му брат Люк, който бе тринайсетгодишен. Чет изглежда инстинктивно избираше най-правилните решения. Люк се справяше отлично с конете и екипировката.

— Никой няма да слиза от фургона, докато аз не ви кажа! — изрева Мърсър Уилиъмс.

Изабел се изправи с цялото достойнство и авторитет, на които беше способна.

— Със собственика ще говоря аз! — заяви тя.

Изабел не обичаше да се занимава с непознати. С края на войната и началото на Реконструкцията повечето тексасци бяха придобили груб и избухлив нрав. Достатъчен бе само един поглед към хубавите й дрехи и украсената й с цветя и панделки шапка, за да я причислят веднага към привилегирования елит.

Изабел слезе от фургона. Цареше пълна тишина, само от време на време подрънкваше някои от хамутите, когато конете размахваха опашки, за да се спасят от мухите. Земята около къщата, спалното помещение и коралите бе гола и пуста. Нямаше и следа от кладенец или помпа, зеленчукова градина, цветя, млечна крава или кокошки На прозорците нямаше завеси, а дворът отдавна не беше почистван. Изабел никъде не видя въже, на което да се сушат дрехи, нямаше и корито за пране. На верандата нямаше дори люлеещ се стол, в който собственикът да си почива след тежката работа. Мястото изглеждаше изоставено.

За момент я смрази мисълта, че може би е имало нападение на индианци, които са избили цялото семейство. По време на войната нападенията наистина се бяха увеличили много. Досега новото правителство на Реконструкцията не беше направило нищо, за да ги спре. Изабел забеляза ясни следи от ботуши и отпечатъци от подкован кон, затова пристъпи уверено, качи се на верандата и почука на вратата. Отговор не последва. Отвътре не се долавяше никакво движение. Къщата имаше още една врата. Изабел почука и на нея. Резултатът бе същият.

— Опитайте в помещението за спане — извика Пит.

— Ако собственикът не е тук, съмнявам се, че ще намерите работниците му в леглото — отвърна Мърсър.

Ниската сграда, която служеше за спане, също беше празна. Изабел не знаеше какво да предприеме. Бяха й казали, че докато пристигнат при фермерите, пожелали да осиновят момчетата, няма да срещне никого другиго в тая огромна равнина. Този ранчеро бе единственият собственик тук. При това, беше твърде късно, за да продължат пътя си.

Изабел бе изтощена от пътуването в проклетия фургон. Гадеше й се от горещината, праха и постоянното друсане. Напрежението на пътуването направо съсипваше нервите й. През първите дни се бе опитала да създаде положително отношение между момчетата. Не бе постигнала нищо. Те бяха невероятно цинични, гневни, недоверчиви.

— Така или иначе, налага се да спрем тук — реши тя. — Който и да живее тук, по някое време ще се върне. Започнете да приготвяте лагера. Смятам, че собственикът няма да има нищо против, след като не влизаме в дома му.

Момчетата изчакаха мълчаливо Мърсър да отвори сандъка и да им даде ботушите. Още първата вечер Изабел бе възложила всекиму определена задача. Когато се приготвяха за нощуване, всеки знаеше точно какво трябваше да свърши. Така бе продължило през двете седмици на пътуването им.

Нощния ястреб, наполовина команч, наполовина бял, разседлаваше конете, поеше ги, спъваше краката им и ги пускаше да пасат. Брет Нолън носеше вода и дърва. Мат Хаскинс и брат му Уил се занимаваха с готвенето. Шон O’Райън и Пит Джърниган почистваха след вечеря. Братята Атмор, Чет и Люк нямаха определени задачи, защото управляваха фургона.

По време на вечерята Изабел се опита да подтикне момчетата да поведат разговор, но те не се харесваха и се отнасяха с недоверие един към друг. Братята се деляха от другите. Пит, намръщен, но пълен с енергия, се въртеше около Шон поради закрилата, която по-голямото момче щеше да му даде, ако започнеше спор с някого. Брет и Нощния ястреб упорито отказваха да се сближат с когото и да било.

Изабел не искаше да вечеря в мълчание. Те щяха да слушат човешки глас, дори и тя да бе единствената, която щеше да говори.

— Леля ми винаги казваше, че за един мъж може да се съди по това, как се справя с трудностите в живота. Тя смяташе, че Америка е идеалното място за такова изпитание. Сигурна съм, че би сметнала Тексас за особено подходящ в това отношение. Но също така вярваше, че една жена трябва да бъде глезена и защитавана. Не знам какво би правила, ако се беше омъжила за тексасец. Точно преди да умре, ми каза…

Изабел замълча. Момчетата не я слушаха, но определено се бяха заслушали в нещо друго.

— Какво има? — попита тя.

— Някой идва — отвърна Нощния ястреб. — Бял човек. Конят му е подкован.

В този момент Изабел ясно чу ударите от копитата на коня. Непознатият приближаваше в бърз тръс. Изабел се изправи и забеляза Мърсър, седнал на известно разстояние от момчетата, да взима карабината си. Лицата на момчетата отразяваха любопитство, враждебност, дори страх.

Ездачът не намали ход. За миг Изабел се уплаши, че той ще изпотъпче всичко в лагера им. Приближи се толкова много и изглеждаше толкова ядосан, че няколко от момчетата скочиха на крака, готови да побягнат.

— Кои, по дяволите, сте вие и какво правите в моята собственост? — извика заплашително той. Изглеждаше огромен и вдъхващ страх.

— Аз ще говоря с него — заяви Изабел.

— Ако изобщо ви остави да говорите — промърмори Чет Атмор, който изглеждаше учудващо спокоен. Изабел се запита къде двамата с Люк бяха придобили това необичайно присъствие на духа.

Когато слезе от коня, непознатият видимо се промени, тъй като лицето му се отпусна. Може би фактът, че в групата имаше жена бе успокоил страховете му След това в изражението му се появи объркване, докато погледът му преминаваше от едно момче на друго.

Мъжът бе обут в износени панталони, които прилепваха към бедрата му като втора кожа. Ръкавите на карираната му риза бяха навити нагоре, разкривайки здрави, мускулести ръце, покрити с тъмни косми. От отворената му на гърдите риза се подаваше здрава шия и гъсто окосмени гърди. Широкополата шапка скриваше очите му. Всяка частица от него говореше, че той е най-опасният мъж на света, напълно уверен в силата си.

— Боже Господи! — промърмори той. — Само не ми казвайте, че всички хлапета са ваши, защото няма да ви повярвам. Вие сте твърде млада и красива, за да сте им майка.