«Роуз»

ПЪРВА ГЛАВА

Остин, Тексас, пролетта на 1866 година

ТЪРСИ СЕ жена:

да готви, да чисти и да пере за седмина мъже, в ранчо на около седемдесет мили югозападно от Остин.

ЖЕНИТЕ:

— Не бих вършила това за седмина мъже, дори и да ми предложат всички крави оттук до Рио Гранде.

— В тази дива пустош има прекалено много индианци и конекрадци.

— В Тексас живеят много бедни вдовици от войната. Те трябва да намерят начин да изкарват прехраната си.

— Седем мъже! Ами ако имат нещо друго наум, а не точно къщна работа?

МЪЖЕТЕ:

— Доста ще му е трудно да различи тези жени от рогата на добитъка си.

— Те биха отишли при който и да е мъж, стига да има една ръка и един крак.

— По-добре да си намери индианка.

Роуз Торнтън го забеляза в мига, в който той влезе в ресторант „Бон Тон“. Всяка жена би забелязала такъв мъж. Не само защото беше висок повече от шест фута или изглеждаше толкова хубав, че не можеше да си жена и да не го забележиш. Нещо у него говореше, че пред нея стои истински мъж.

— Не познавам по-муден човек от теб. Има ли някой отзад в кухнята? — попита нетърпеливо Люк Кърни.

Роуз не отместваше поглед от непознатия. Забеляза панталона му. Сивият цвят на Конфедералната армия на южните щати. Забеляза и шапката му, когато я окачи на един пирон до вратата. Каубоите не свалят шапките си в помещения. Но бившите офицери от Конфедералната армия го правят. Той седна на една маса до стената отсреща. Не показа признаци на нетърпение.

— Цяла сутрин ли ще висиш с тази чиния, или ще я оставиш? — попита пак Люк.

Роуз постави чинията пред Люк. Докато се обръщаше да види какво иска непознатият, Люк я сграбчи за китката.

— Не бързай толкова — китката я заболя. — Какво ще кажеш за малко компания?

— Имам друг клиент — отвърна Роуз. — Тихият й, нисък глас остро контрастираше с носовия му тенор.

— Остави го да чака. Още не съм свършил разговора си с теб.

Приятелите на Люк — Джеб и Чарли — спряха да ядат и по брадясалите им лица се появиха усмивки на очакване.

— Нямам време за разговори — отговори тя, като се опитваше да се отскубне от него. Мисълта, че се държат грубо с нея пред очите на който и да е, особено пред очите на непознатия, я ужасяваше. — Доти не ме взе на работа, за да карам хората да чакат.

— Ти ме накара да чакам прекалено дълго, по дяволите — викна Люк, а грубият му тон и погледът му ясно изразяваха онова, което не бе изказал с думи — поне не още. — И няма да се откажа от правата си заради някакъв бивш войник.

— Нямаш никакви права над мене, Люк Кърни — заяви Роуз, а неловкостта й отстъпи място на гняв.

— Няма да се дърпаш вечно — рече той, като се опита да обгърне кръста на Роуз със свободната си ръка. — Много скоро ще разбереш, че си създадена за нещо по-добро, отколкото да сервираш храна.

— По-добре да давам помия на свинете, отколкото да имам нещо общо с теб — отговори тя, като се дърпаше. — А сега ме пусни.

Джеб и Чарли се захилиха. Това вбеси Люк. Той дръпна ръката на Роуз толкова силно, че тя едва не падна отгоре му.

— Няма да те пусна, ако не ми обещаеш нещо друго освен чиния с гореща пържола.

— А не искаш ли малко мазнина отпред?

Джеб и Чарли се изсмяха.

— Внимавай какво говориш. Може да ми хрумне да те науча как трябва да се държи една дама от Юга.

— Ти пък откъде знаеш как се държат дамите? — викна в отговор тя. — Една истинска дама не би прекосила улицата, ако те види, че се задаваш.

Смехът на Джеб и Чарли прерасна в силен кикот.

— Наумил съм си да…

— Съмнявам се дали изобщо имаш ум — обади се тихо и ненадейно непознатият. — Той сигурно не е изпълнен с добри намерения.

Роуз се обърна и втренчи поглед в него, твърде смаяна от намесата му, за да си припомни, че не бива да зяпа така. Дори и облегнат на стената, той оказваше силно въздействие. Никой не можеше да не забележи колко са широки раменете му или как изпъкват мускулите му под ризата. Големите му ръце и дебели пръсти говореха за безгранична сила.

Но изражението му я порази още по-силно. Черните му дълбоки очи, които предразполагаха към доверие, гледаха втренчено Люк с ледено презрение. Нито един мускул по слепоочията му не трепна; нито един мускул не изкриви очертанията на брадичката му; нито един мускул не сви челюстта му. Лицето му беше непроницаемо.

С изключение на очите.

— Стой настрана, мистър — предупреди го Люк. — Това засяга само мен и дамата.

— Ако се отнасяше с нея като с дама, между вас нямаше да има нищо — отвърна непознатият.

Той се усмихна на Роуз. Омаяна, тя извърна поглед.

— Бях търпелив с теб, защото си бил войник — рече Люк, — само че не търпя някой да ми се бърка в работата.

— Твоята работа изобщо не ме интересува — увери го онзи. — Интересува ме единствено младата дама. Тя те помоли да я пуснеш.

— Тази тука не е никаква дама.

— Ти каза, че е дама. Значи, освен че си кавгаджия, ти си и лъжец.

Роуз преглътна. Да наречеш Люк лъжец, означаваше да му отправиш открито предизвикателство.

— Никой досега не ме е наричал лъжец — изръмжа той.

— Изглежда, добрите хора в Остин не са обърнали внимание на това — добави младият мъж, като изви устни в подигравателна усмивка.

Люк скочи от стола си.

— Люк, не мисля, че трябва…

Но той не обърна внимание на Роуз. Докато се придвижваше към него, той я повлече със себе си, като я блъскаше в столовете и още я държеше за китката.

— Слушай сега, мистър и си отваряй добре ушите. Ти си чужденец в този град и затова, естествено, не знаеш, че не обичам да ми се бъркат.

— Тогава би трябвало да разбираш защо мис… не знам как се казваш — обърна се непознатият към Роуз и отново се усмихна.

Въпреки болката, тя също се усмихна.

— Роуз…

— Няма значение как се казва — намеси се Люк. — Тя не те засяга.

Непознатият отново втренчи черните си очи в него.

— Четири години се сражавах за каузата на Конфедералната армия, но не съм пропилял и минута, за да се бия с мъже, които се държат лошо с жените, или ги прекъсват, когато говорят.

Люк се зачерви от ярост. Отблъсна Роуз и протегна ръка към пистолета на бедрото си. Но преди да го вдигне, за да стреля, ръката на странника го стисна за китката толкова силно, че всеки нерв по пръстите на Люк се парализира.

Пистолетът падна на пода.

— Остави дамата на мира.

След като се съвзе от шока, той изкрещя:

— Проклет да съм, ако я оставя — и се хвърли.

Непознатият го удари с юмрук така, че Люк се стовари върху масата зад него. Докато Роуз отскачаше, за да се предпази от падащ стол, той се изправи на крака, като се олюляваше стъписан, но твърде разярен, за да осъзнае, че няма никакъв шанс срещу този човек.

Все още с наведена глава, той се хвърли отново.

Онзи само отстъпи встрани. Люк се заби в масата, сетне в стената. Строши масата, стола и ключицата си.

Планина от плът, увенчана със закръглено лице, се втурна откъм кухнята: Доти, собственичката на „Бон Тон“.