«Дъщерята на разбойника»

1

Ако Джон Франсис Карлтън беше научил нещо в живота, то беше именно това — да взема удоволствията си там, където ги намери. Точно сега той се наслаждаваше на чаша хубава бира, пращящ огън и закътано място в ъгъла край огнището на хана „Крал Джордж“. Беше на сушина, добре нахранен и защитен от течението и от леденостудения дъжд, който нахлуваше вътре с всеки измокрен до кости нов посетител… но това не беше достатъчно. Не и тази вечер.

Джон Карлтън искаше жена. Хубавичка, закръглена и благосклонна жена, която да смачка два-три пъти гребена на петлето му в своето кокошарниче, а после да се сгуши в прегръдките му и да го топли през остатъка от тази отвратителна, провалена английска нощ.

За съжаление ханът „Крал Джордж“ разполагаше с повечето от удобствата, които пътникът би могъл да желае, но между тях не фигурираше жена. Поне не закръглена и благосклонна.

Като гледаше старицата в ъгъла отсреща, му се струваше, че някога сигурно е била закръглена и хубавичка и дори повече от благосклонна към самотни странници, но времената, в които се е отдавала на закачки и търкаляне в сеното, отдавна бяха отлетели. Сега тя седеше сгърбена над канчето с бира, надавайки жадно ухо към съседната маса, където двама неотстъпчиви селяни и още по-неотстъпчивите им жени водеха продължителен спор. Разискванията се въртяха около невероятно заплетената бъркотия от поземлени права, изгубени наследници и това, че икономът на стария лорд Хенри Малоран си е пъхал гагата, където трябва и където не трябва, а старата вещица се изкискваше доволно всеки път, щом някой от спорещите отбележеше особено убедително поредната точка в своя полза.

Джон бе следил спора с вяло любопитство, както прави всеки пътник, попаднал на чуждо място, но вниманието му намери по-приятен обект в лицето на миловидната девойка, която наливаше чашите и обслужваше масите.