«Скандална любов»

Бренда Джойс

Скандална любов

ПРОЛОГ

Клейбъроу, 1874 г.

Къщата беше пълна с гости. Оживени гласове, весел смях и радостни мелодии на струнния квартет огласяха коридорите. Два етажа над балната зала момчето лежеше в огромното си легло и слушаше звуците, които ехтяха в дома му. Малките му юмручета бяха стиснати здраво под завивката, погледът му се взираше буден в мрака.

Не обичаше тъмнината, но вече не беше бебе, а на цели шест години и не искаше да пали нощната лампа. Вместо това наблюдаваше сенките на стената — сенките от старомодните стенни свещници в коридора, чиято светлина влизаше през вратата, оставена открехната от бавачката му.

Представяше си, че трепкащите сенки са не чудовища, а хора: жени със сияйни накити и мъже с лъскави черни фракове. Представяше си, че и то е сред тях — не момче, а мъж, истински мъж, силен и могъщ като лордовете долу. Силен и могъщ като херцога, неговия баща. Не — по-силен. По-могъщ.

Мисълта го накара да се усмихне. За миг се бе почувствало възрастен. Ала тогава ги чу и се надигна рязко от леглото. Трепереше. Усмивката му се бе стопила.

Бяха в коридора пред вратата му. Момчето напрегна слух, за да ги чуе, но веднага му се прииска изобщо да не бе го правило. Беше гласът на майка му — тих, почти шепнещ:

— Не очаквах да се върнеш. Дай да ти помогна.

И на баща му:

— Защо толкова бързаш да ме пратиш в леглото? — Гласът на херцог Клейбъроу не бе нито тих, нито мек.

Момчето стисна още по-силно одеялото. Сенките вече не го плашеха. Защото сега чудовището бе пред вратата на стаята му, в коридора.

— Какво има, Изабел? — попита Франсис Бракстън-Лоуъл. — Смутих ли те? Очевидно не си доволна, че съм тук. Боиш се да не би да отида при гостите в собствения си дом?