«Грехопадение»

Сюзън Джонсън

Грехопадение

Глава 1

Вила в околностите на Париж

Март, 1825 г.

— Одил е твърде млада и откакто почина Жулом, много уязвима — отбеляза Тео с тъга, след като прочете писмото, с което дъщеря им съобщаваше за новата си любов. — А Ланжелие е цели двадесет години по-стар от нея.

После отмести посърналия си поглед от Сена, която се виждаше през прозореца.

— И освен това е голям комарджия.

— Не знам дали е уместно да го споменавам, но Ланжелие има метреса някъде в Маре — отбеляза нехайно синът им и вдигна дългите си крака от облегалката на дивана, за да се намести по-удобно. Предишната безсънна нощ започваше да си казва думата.

— Дили трябва да проумее, че чарът и театралната му слабост да рецитира Гьоте само прикриват неговата елементарност.

— Знаеш какво означава за нея поезията — измърмори Тео и смръщи изящните си вежди. — Този мъж съвсем й е завъртял главата.

— Да се надяваме, че мерзавецът се е задоволил само с това — изръмжа Андре Дюра и снажната му фигура се очерта на фона на притъмнялото небе. — Макар че не ми се вярва, като знам що за хищник е.

— Особено ако му падне някоя красива млада вдовица — подхвърли саркастично Паша.

— И то богата млада вдовица — отбеляза през зъби Дюра. — Май е време да поговоря с него.

— Ще дойда с теб — въодушевено предложи Паша, свали крака от дивана, седна и прокара пръсти през гъстата си черна коса, след което се протегна лениво. — Дочувам, че бил добър с рапирата — измърмори той с опасен блясък в погледа. — Папа, нека ти стана секундант! Или пък ти на мен. Това ще сложи край на домогванията му към Дили.

— За Бога — възкликна Тео, — не са нужни чак толкова драстични мерки. Не може ли просто да поговорите с него по мъжки? Сигурна съм, че Одил не е най-сериозният флирт, който върти в момента.

Паша обаче знаеше по-добре, защото познаваше Филип Ланжелие. Заедно играеха комар и от време на време се засичаха по сексуални оргии като онази от миналата нощ. На този човек със сигурност му трябваха пари.

— Вероятно един разговор ще свърши работа — каза обаче той, тъй като нямаше желание да тревожи майка си. — Папа, мисля, че знам къде можем да го открием. Не ни чакай! — Дюра пристъпи да целуне Тео за довиждане.

— Добре — отвърна тя и се надигна от креслото. — Но ще спя по-спокойно, ако съм в Париж.

Когато чуеше този тон, Дюра предпочиташе да не спори, обаче сега беше непреклонен.

— Не можеш да дойдеш с нас при Ланжелие.

— Защото ще си приказвате по мъжки и току-виж ми пламнали ушите?

Дюра погледна сина си. Паша се засмя.

— Ще го уплашим до смърт, мамо. Гледката няма да е приятна.

— Само без насилие! Макар че — устните на Тео се извиха в усмивка, — едно сплашване сигурно ще свърши добра работа.

Нещата обаче се развиха по друг начин. Когато бащата и синът влязоха в апартамента на Ланжелие през незаключената врата, го намериха мъртъв.

Красивата му метреса беше гола, а все още топлото му тяло лежеше сред локва кръв.

— Някакъв с брадва. — Изрече го спокойно и отметна една къдрица с цвят на мед отчелото си. — Как да стъпя в тази кръв! — Очевидно не я беше толкова грижа, че е гола или че любовникът й е убит, колкото да не си изцапа краката. — Бихте ли ми помогнали?

Паша прояви най-голямо усърдие — тя наистина беше зашеметяващо красива.

— Благодаря — промълви момичето и го погледна с бляскавите си виолетови очи, докато той я настаняваше в съседната стая. — Какво да правя сега?

Паша изобщо не се замисли, поколеба или усъмни:

— Нека ви помогна!

— Ще съм ви признателна до гроб!

Беатрикс Гросвенър възнамеряваше светкавично да изчезне от апартамента на Ланжелие и затова дари с усмивка красивия млад мъж, който я разглеждаше с интерес.

— Мисля, че е най-добре да се махаме, преди да са дошли властите — заяви Дюра след кратък оглед на апартамента.

— Бихте ли желали да ви наметна с палтото си? — Въпросът на Паша бе толкова естествен, все едно ненадейно бе захладняло.

— Предпочитам да се облека — Беатрикс вдигна разперени пръсти, — само за пет минути! — С тези думи се обърна и изчезна в тоалетната стая.

Извади малкия си куфар, намери бързо ключа във вътрешния джоб на сакото на Ланжелие и започна да събира принадлежностите си. Действаше бързо, съсредоточена само върху настоящия момент, без да позволява на съзнанието си да се отнася към кратката кървава саморазправа, застигнала този, който я държеше тук против волята й. Опитваше се да прогони от мислите си жестокото убийство, писъците на Ланжелие и леденото хладнокръвие на убиеца. В крайна сметка инстинктът й за оцеляване надделя. Дрехите… Малкото лични вещи… Очакваше я завръщане вкъщи след четири дълги седмици затвор.

След като събра нещата си, тя се облече бързо и започна да търси пари, надявайки се, че все пак Ланжелие е скрил нещо някъде, макар че непрекъснато губеше огромни суми на карти. Прерови едно след друго чекмеджетата. Усещаше как я обхваща паника. Отчаяно се нуждаеше от пари, за да се прибере.

Проклинаше полугласно вероломството на този мъж и собствената си наивност. Да ми е обица на ухото, гневно си помисли тя на път към следващото бюро. Отвори поредното чекмедже. Никога вече нямаше да бъде толкова лековерна! Малко по-късно, с изпотено лице и сърце, което биеше така, сякаш беше пробягала десет мили, откри единствения таен резерв на Ланжелие, заровен под мръсните му копринени шалове. Петстотин франка. Едва се сдържа да не се разплаче. Изобщо нямаше да й стигнат, за да се върне у дома в Англия.

За миг се зачуди дали да не поиска заем от тези непознати, но веднага отхвърли идеята, защото така щеше да изложи на показ явната си безпомощност. Вече нямаше капка доверие на никой мъж в Париж. Пое си дълбоко въздух и оправи полите на роклята си. Нима изобщо имаше значение как изглежда една толкова самотна и бедна жена, помисли си тя и леко се усмихна. Макар че, хрумна й със същата последователна прагматичност, която й бе помогнала да оцелее в плена на Ланжелие, всъщност може би имаше значение как изглежда.

Един бърз поглед в огледалото я увери, че е прекрасна. Прехапа устните си, за да освежи цвета им, изрепетира мила подкупваща усмивка и набързо прехвърли възможностите, с които разполагаше — дали ще е по-полезно да излъже, или да каже истината. След което грабна куфара си и отвори вратата. Щеше да направи всичко необходимо, за да се прибере у дома.

— Разрешете да ви помогна — Паша посегна към багажа й и за миг се зачуди дали Ланжелие не си беше взел за любовница някаква безработна гувернантка. Сивата й копринена рокля беше толкова демоде, че никоя уважаваща себе си куртизанка не би си позволила да се появи в подобно облекло.

— Да слезем по задното стълбище — кимна Дюра. — Не е нужно да привличаме вниманието.

— Ланжелие имаше колкото искаш врагове — отбеляза Беатрикс. — Спеше със зареден пистолет под възглавницата. Списъкът на заподозрените ще е доста дълъг. — Говореше съвсем безстрастно и собственият й глас й се струваше необичайно чужд, сякаш наблюдаваше отдалеч някоя актриса на сцената.

— Дължеше пари на доста хора — добави Паша, — някои от които направо отблъскващи.

— Този, който го уби, беше с вид на главорез.

— Имали сте късмет, че не сте пострадали.

— Беше абсолютен професионалист. Поръчката му не включвала жена, така каза, след като разби черепа на Ланжелие с брадвата. Много съм му благодарна.

Аз също, помисли си Паша.

— Учудвам се, че Ланжелие доживя и толкова — констатира съвсем откровено Дюра, докато държеше отворена вратата към стълбището. Гледката на смъртта не му бе непозната след годините войни в служба на Франция. — Подай ръка на дамата — нареди той на сина си, — аз само ще погледна дали в апартамента няма някакви улики срещу нас и веднага идвам.

Луксозна карета, отбеляза мислено Беатрикс, щом слязоха на улицата, с достолепен в светлозелената си ливрея кочияш. Несъмнено важни клечки. Ако успееше да докопа съвсем нищожна част от богатството им, щеше да си купи билет до Кале и оттам до вкъщи.

След като й помогна да се качи, Паша подаде куфара й на кочияша и надникна.

— Изпращам каретата зад ъгъла, за да не се набива на очи. Имате ли нещо против да ви оставя за няколко минути сама?

— Разбира се, че не! — Беатрикс беше заета единствено с мисълта как да избяга и щом той затвори вратата, съзнанието й трескаво заработи. Дали някъде тук имаше пари? Кога късметът й най-накрая ще се усмихне след месеците нещастие? Щом каретата потегли, моментално започна да претърсва.