«Търси се съпруга»

Линда Хауърд

Търси се съпруга

ПЪРВА ГЛАВА

Време беше да си потърси съпруга, но този път нямаше да включва „любов“ в сделката. Вече беше по-възрастен, по-мъдър и знаеше, че „любовта“ не само не е задължително условие, но дори е желателно да не присъства.

Рийс Дънкан веднъж вече се бе направил на глупак и едва не изгуби всичко. Но това нямаше да се повтори. Този път ще избира съпруга с главата, а не с други части на тялото си. Ще си намери жена, която да е доволна да живее в отдалеченото ранчо, да е готова да работи упорито и да бъде добра майка на децата им. Ще я е грижа повече за семейството, отколкото за модните тенденции. Веднъж вече се бе излъгал от хубаво лице, но този път красотата не фигурираше сред изискванията му. Той бе здрав мъж с нормални сексуални желания; това щеше да е напълно достатъчно, за да създадат деца. Страст не му трябваше. Заради нея бе допуснал най-ужасната грешка в живота си. Сега искаше стабилна, здравомислеща съпруга.

Проблемът бе, че нямаше време да я намери. Работеше средно по дванайсет-шестнайсет часа на ден, само за да оцелява. Костваше му седем години, но сега вече по всичко личеше, че е на път да се справи. Беше загубил половината от земята си — загуба, която не спираше да трови душата му, но за нищо на света нямаше да допусне нещо да се случи с останалата част. Огромните стада добитък също останаха в миналото и с робски труд той се грижеше за малкото животни, които отглеждаше. Помощниците в ранчото го напуснаха, тъй като нямаше възможност да им плаща надниците. От три години не си бе купувал нови джинси. Къщата не бе пребоядисвана от осем.

Но Ейприл, бившата му жена, държеше огромните й дългове, натрупани преди брака им, да бъдат платени. Искаше своята част от парите. Имаше апартамент в Манхатън, както и луксозен гардероб. Какво я интересуваше, че ще го превърне в просяк, че ще го принуди да продаде част от земята и добитъка, да изтегли всичките си спестявания, за да й изплати половината от имуществото, което й се „полагало по право“? В крайна сметка, тя бе омъжена за него цели две години. Освен това бе преживяла две ужасни зими в Монтана, напълно откъсната от цивилизацията, нали? Какво от това, че ранчото е било в семейството му от близо сто години? Две години брак с него й осигуряваха „правото“ да получи половината от всичко това или еквивалента в пари. Ако не разполага с такава сума, може да продаде част от земята. И без това има прекалено много, нищо няма да му стане, ако се раздели с няколко акра. Помогна й фактът, че баща й бе магнат с достатъчно връзки в Монтана и съседните щати, което обяснява защо съдията остана глух за доводите на Рийс Дънкан, че подобна сума ще го докара до банкрут.

Ето това бе още една грешка, която повече нямаше да повтори. Жената, за която ще се ожени този път, ще трябва да подпише предбрачно споразумение, което да защити ранчото му в случай на развод. Нямаше да жертва нито един квадратен сантиметър от наследството на децата си и нито един долар, който би могъл да вложи в дома си. Можеше да си тръгне по всяко време, но нямаше да й позволи да вземе нищо негово с нея.

Ако зависеше от него, той с удоволствие би останал сам до края на живота си. Проблемът бе, че искаше да има деца. Деца, които да научи да обичат земята, както той бе възпитан, на които да остави ранчото, да предаде завещаното от предците му. И най-вече, искаше деца, които да съживят пустата къща със смях, сълзи, гняв, страхове и радостни викове. Искаше да остави наследници. За това му бе нужна съпруга.

А жената вкъщи имаше още едно предимство. Много можеше да се каже относно нуждата от редовен секс, особено след като почти нямаше време за губене в търсене на удоволствия. Трябваше му сигурна, непридирчива и стабилна жена в леглото, а за останалото щяха да се погрижат хормоните.

Само че неомъжени жени на подходяща възраст почти не се срещаха в тази част от страната; всичките те си събираха багажа и се местеха в големите градове. Животът в ранчото бе тежък, а те търсеха забавления и лукс. Рийс пък нямаше време, пари и желание да ухажва някоя. Съществуваше по-прост начин да си намери съпруга.

Преди време бе чел статия във вестника, че много фермери от Средния запад си търсят съпруги по обява, а също бе гледал телевизионно предаване за мъже от Аляска, които правят същото. Една част от него се бунтуваше срещу идеята да се рекламира, тъй като по природа бе затворен човек, а след катастрофалния си брак се усамоти още повече. От друга страна, публикуването на няколко обяви във вестник нямаше да му струва почти нищо, а парите бяха изключително важни за него на този етап. Нямаше да му се налага да се среща с жени, които не го привличат, да губи време, за да излиза с тях и да се опознават. В действителност, изобщо не изгаряше от желание да ги опознава, дори и тази, която в крайна сметка ще избере за съпруга. Допадаше му ледената обвивка, която бе изградил около себе си. Така нямаше опасност мислите му да бъдат замъглени от чувства. Безличността на обява във вестник допадаше точно на тази част от него, макар все пак да имаше някои резерви.

Веднъж взел решение, Рийс Дънкан не се спираше пред нищо. Ще публикува няколко обяви в най-популярните регионални вестници. Издърпа лист хартия и с едър, уверен почерк написа: ТЪРСИ СЕ: СЪПРУГА…

Маделин Сангър Патерсън спокойно се върна в кабинета си след обяд.

— Никога няма да видиш Маделин да бърза за някъде, — отбеляза приятелката й Кристин, когато Маделин се приближи.

Нито пък можеш да предположиш, че Маделин се поти. Навън бе тридесет и пет градуса, а по седефено-бялата рокля и артистично преметнатия зеленикав шал не се забелязваше нито едно петънце или гънка от измачкване. Маделин бе благословена относно дрехите — всичко й стоеше добре, но личният й вкус добавяше особен шик, на който жените завиждаха, а мъжете се възхищаваха.

— Ужасна си! — възкликна Кристин и се облегна на стола си, за да огледа по-добре приятелката си. — Не е полезно да не се потиш, не е естествено дрехите ти да не се мачкат и не е справедливо прическата ти да не се разваля.

— Потя се, разбира се — развеселено отвърна Маделин.

— Кога?

— Всеки вторник и четвъртък в седем сутринта.

— Не мога да повярвам! Да не би тогава да си организираш срещи с потните си жлези?

— Не, играя тенис.

Кристин оформи кръст с пръсти при споменаването на физически упражнения, което според нея бе осмият смъртен грях.

— Това не се брои. При такава жега нормалните хора се потят и без особено натоварване. А дрехите й мачкат ли се? Косата провисва ли?

— Разбира се.

— В присъствието на свидетели? — Кристин остана видимо доволна, че е победила при тази словесна война.

Маделин приседна на ръба на бюрото и скръсти крака в глезените. Позата подхождаше повече на мъж, но при Маделин излъчваше грация. Изви глава и надзърна във вестника, който четеше Кристин.

— Нещо интересно?

Майката на Кристин редовно й изпращаше неделното издание на вестника в Омаха, така че дъщеря й да е в течение на всички местни събития.

— Най-добрата ми приятелка от гимназията ще се жени. Публикували са обява за предстоящия годеж. Далечен роднина е починал. Едно старо гадже е спечелил първия си милион. А заради сушата, цените на хранителните продукти постоянно се покачват. Нищо необичайно.

— Да не би да иска да ти намекне нещо за старото гадже?

— Не, тя не можеше да го понася, когато излизахме. Той бе от типа многознайковци.

— И се оказа, че наистина е многознайко.

— Очевидно. Доста е смущаващо, когато нещата се окажат точно такива, каквито са изглеждали на пръв поглед.

— Зная — състрадателно отвърна Маделин. — Противоречи на вродения ти скептицизъм.

Кристин сгъна вестника и го подаде на Маделин, която обичаше да чете изданията от различни части на страната.

— Има доста интересна статия относно местенето в друг град заради по-добра работа. Ще ми се да я бях прочела, преди да напусна Омаха.

— Тук си вече от две години. Не е ли малко късно за културен шок?

— За носталгията обаче времето тече другояче.

— Така ли? Или просто си тъжна, защото миналата седмица скъса с чудото на Уол Стрийт и все още не си му намерила заместник?