«Да се влюбиш в негодник»

Джоана Линдзи

Да се влюбиш в негодник

Пролог

Дъждът не успя да отмие смрадта или да понамали горещината. Ставаше даже още по-зле. Боклукът беше събран на купчини от страни на тясната уличка — кутии, развалена храна, кашони, счупени чинии, всякакви захвърлени неща, които на никого не трябваха вече. Жената и детето пропълзяха в един от по-големите кашони, на върха на камарата от боклук, за да се скрият. Детето не знаеше защо трябва да се скрият, но усещаше страха на жената.

Този страх беше там непрекъснато, в думите й, в нейния глас, в треперещата ръка, с която държеше детето и го влачеше от уличка, на уличка през нощта. Винаги само нощем и никога денем, когато можеше да срещнат други хора.

Жената й каза да я нарича госпожица Джейн. Детето си помисли, че би трябвало да знае това име, но не го помнеше. То не помнеше дори собственото си име, затова когато жената я нарече „момиче Дани“, детето реши, че сигурно така се казва.

Госпожица Джейн не беше нейната майка. Когато Дани я попита тя отговори:

— Не, аз съм твоята бавачка.

На Дани дори не и дойде на ум да попита какво е „бавачка“, защото звучеше като нещо, което тя би трябвало да знае. Госпожица Джейн беше с нея от самото начало. От както се помнеше, което всъщност означаваше от няколко дни. Тя се бе пробудила, лежейки до жената в една уличка, много напомняща на тази, и двете целите изцапани с кръв, и от тогава те постоянно бягаха и се криеха. Повечето от кръвта беше на госпожица Джейн. Някой беше забил нож в гърдите й, а имаше и други рани, където бе намушкана повече от веднъж. Тя беше успяла да извади сама ножа от гърдите си, когато се събуди и не обърна внимание на останалите си наранявания. Нейната единствена грижа беше детето и тя се зае да спре кръвта, която се процеждаше от тила на Дани, както и да се погрижи да изчезнат бързо от това място.

— Защо се крием? — попита Дани, когато вече беше абсолютно сигурна, че правят точно това.

— За да не те намери.

— Кой?