«Приказка за големия лакомник Гладника»

Имало едно време, пък може и да не е имало —

Живеели на земята мъж и жена, бедни до немай-къде.

Родил им се син и го нарекли Гладника; ама няма с какво да хранят момчето, толкова голям гладник се извъдило. И млякото на майка му прегоряло от немотия и глад. Що да сторят? Завели го в града, може някой да се съжали и да го вземе. Царят прибрал Гладника, оставил го в двореца.

Ала момчето било толкова лакомо, че с нищо не можели да го нахранят. Щом поотраснало, цяла пещ хляб и един овен не му стигали. А когато станало момък, вече съвсем не смогвали да го наситят: на едно ядене изяждал няколко вола и изпивал няколко стомни вино, а сякаш залък не е хапнал.

И хлебарите се измъчили да му пекат хляб, и готвачите — да му готвят.

Дотегнало това и на царя. Повикал лакомия Гладник, дал му пари, чифт волове и го отпратил по живо, по здраво.

Дошъл си Гладника в родната къща, ама какво ще яде там? Не изтраял и два дни.

Станал, отишъл пак при царя.

Не успял царят да се нарадва, че се избавил от такъв лакомник, и ето го пак на прага. Що да стори? Помислил царят, помислил и решил — само с хитрост ще се отърве от него. А Гладника бил силен, никой не смее да му излезе насреща. Повикал го царят и му дума:

— На хе оная там планина има гора, докарай дърва от нея, ама повече!

А това било планината на змейовете, два стоглави змея я вардят.

Там и птица не лети, и ветрец не повява, всички се страхуват от змейовете. Пък Гладника — от нищо не се стряска.

— Дайте ми брадва — казва, — ще ида.