«Не пушете! Затегнете коланите!»

Любен Дилов

Не пушете! Затегнете коланите!

В Организацията на обединените нации обсъждаха поредната точка от новата харта за правата на човека. На нея бяха засекли още преди пет години и въпреки добрата воля на всички нации все не се намираше общоприемлива формула за това, що е човешко достойнство. Представителят на една от северните държави отново бе използвал повода да упрекне някои режими в южните държави, че погазвали достойнството на гражданите си. Делегатите на тия режими се защищаваха с присъщата на южните народи пламенност и дебатите, както обикновено, протичаха бурно. Както обикновено обаче, цялото красноречие, мъдростта и страстите, с които те се водеха, не стигаха до ония, за чиито права ставаше дума, защото на средствата за информация отдавна бе омръзнало да ги отразява. А освен това точно през тия дни отново се появиха неидентифицираните летящи обекти.

Така наречените „летящи чинии“ също бяха дотегнали на средствата за информация, но все пак си оставаха по-занимателнн от дискусиите за правата на човека. А за разлика от работата на ООН в тяхната поява бе настъпил прелом. Те започнаха да се явяват по-често и не, както по-рано, нощем, над райони, където ги виждаха най-много двама-трима недостоверни очевидци, а посред бял ден, над големите градове. Естествено, това бързо ги изведе от каретата в забавната страница на уводно място, от любопитните вести — в централните емисии на радиото и телевизията. Пък сега имаше и какво да се показва. Летящите чинии се оставяха да ги фотографирват и макар и неясно, все пак на снимките се виждаше нещичко: ту грамадна медуза със светлинни пипала под нея, ту някакво подобие на морската лястовица — плосък металносив овал с тънка, раздвоена опашка, ту петдесетметрово заслепяващо бяло пулсиращо яйце. Над Сао Пауло стоя девет секунди, над Калкута — единайсет, над Ереван — цели трийсет и въпреки това не предизвика прословутите си магнитни аномалии. Над Курило вися четиринадесет секунди, но я видяха само пациентите на новата психиатрия, персоналът празнуваше тогава деня на медицинския работник. Накрая една от тях или може би същата в някоя от формите си цъфна и над самата сграда на ООН.

По нея ефектно играеха всички цветове на дъгата, тя изглеждаше някак много нагиздена, та пешеходците я помислиха за рекламен балон. Полюбуваха й се разсеяно, малцина само зачакаха да се появи на нея надпис или да завалят рекламни проспекти. Това не се случи, но и то не ги озадачи, докато охраната на ООН не обяви тревога. Въздушното пространство над сградата също беше неприкосновено. Винаги, когато в нея се обсъждаха правата на човека, охраната биваше удвоявана и сега към шареното летящо тяло се насочиха дулата на много автомати и картечници, а майорът-началник вдигна мегафона си и му изрева веднага да се маха. Летящото тяло може би не го чу. То запулсира, започна да се свива, сякаш бе си изпуснало въздуха, загуби си и красивите цветове, превърна се в сиво-кафява топка с диаметър около седем-осем метра и безшумно кацна на площада пред главния вход. Площадът беше изолиран от околните улици с мрежеста чугунена ограда и пешеходците, вече с разбуден интерес, се налепиха по нея, за да видят кой ще излезе от странната топка. Сред охраната, тренирана за борба с всякакви терористи, обаче настъпи кратка паника. Тя залегна на безопасно разстояние, страхувайки се от бомбен атентат, взе на мерниците си топката, която вече не приличаше и на топка, защото бе се слегнала още и почерняла, сляла се с цвета на асфалта, лежеше на него като странна асфалтова могила. В този си вид тя още по-малко можеше да бъде взета за неидентифициран летящ обект, но удивителната й мнмикрия все пак затисна площада със задъхано мълчание.

Изтрещя само един изстрел — по невнимание или пък нервите на някого от полицаите не бяха издържали. Куршумът улучи някакъв негър, който стоеше отвъд мрежите, съвсем встрани от асфалтираната могилка. Той почти не се виждаше — черен зад черната чугунена ограда, а кой знае как куршумът улучи тъкмо неговото коляно, колкото да даде повод пък на южните народи да атакуват северните в защита на човешките права. Миг след вика на негъра във въздуха над площада изгря един кърваво-червен светлинен надпис: „Идваме от друга цивилизация. Искаме среща с представителите на човечеството. Не пречете на контакта!“

Технически той беше почти необясним — светлинен, а без екран зад себе си и без видим източник на енергия. Зазяпани в него, никой от стотината зрители и петдесетината полицаи не видя кога и как от могилата бяха излезли три също така необикновени същества. Те не приличаха нито на маскирани терористи, нито на делегация на някоя от многобройните народности, които не се задоволяваха само с дискусиите за техните права. Преди всичко бяха успокояващо дребнички, като десетинагодишни деца, изглеждаха почти хилави, но имаха едри продълговати глави, украсени с неестествено големи уши. А най-важното — не държеха нищо в ръцете си, под дрехите им също не се забелязваше скрито оръжие, защото всъщност почти нямаха и дрехи. Някаква каменносива тънка материя обгръщаше с трикотажна плътност хилавите им телца. Чак като ги погледаш известно време, откриваш, че видът им е доста зловещ, съвсем не като джуджетата от приказките и цирковете.

Възвърнала самообладанието си след злополучния изстрел, охраната уверено се надигна срещу джуджетата, неколцина полицаи с прибежки се вмъкнаха между тях и летателния им апарат. Майорът изрева по мегафона никой да не се приближава към входа, предостави командуването на заместника си и хукна да търси шефа на протокола.

В самата сграда още никой не бе забелязал произшествието, защото в пленарната зала дискусията навлизаше в застрашителни за поредната точка от хартата перипетии. Делегатът на една от южните държави тъкмо отговаряше на обвиненията на северната държава с контраобвинението: Когато в затвора на тая северна държава лекарите с инжекции хранят ония петима политически затворници, обявили гладна стачка, това също е посегателство върху достойнството. И еднакво е недостойно в неговата, ограбена от капиталистите страна хората да умират от глад, а в северната държава да хранят хората насила.

Въпреки това началникът на охраната успя да изведе директора на протокола. Той позяпа недоверчиво израсналата на площада асфалтова могилка и трите каменносиви джуджета, прочете надписа, но реагира едва когато надписът рязко слезе току под носа му и се промени в: „Срещнете ни с представителите на човечеството! Идваме от друга цивилизация!“ Отвъд мрежата хората се развикаха възбудено. Майорът им заповяда през мегафона да опразнят площада, но никой не си отиде. Шефът на протокола разпери ръце — полууспокояващо, полубезпомощно — и измърмори, че въпросът трябвало да се „отнесе към Съвета за сигурност или в Политическия комитет на ООН, но те щели да се съберат пак през есента. Никой не би могъл да го чуе освен стоящия до него майор, а надписът мигом се промени: “Знаем, че тук са събрани представители на всички народи на човечеството. Трябва веднага да говорим с тях. Въведете ни!"

Двамата началници се спогледаха и мислено се разбраха поне да не правят публични зрелища. Шефът на протокола кимна към началника на охраната, който кимна към другите офицери. Няколко души подкараха джуджетата с насочени в гърба им автомати. Надписът угасна. Директорът на протокола вървеше напред, като се кланяше церемониално, а вътре побърза да покани гостите в една от нишите пред пленарната зала. Те обаче не седнаха на посочените канапета. Той ги запита могат ли да разговарят на някакъв общ език. Лицата на джуджетата, сякаш наистина каменни, не помръднаха, но над главите им се появи кървавочервеният надпис, вече по-ситен — три цицера, блокшрифт, както го определяха по-късно журналистите в своите репортажи, и пак на английски: „Говорете ни на който от земните езици желаете, изучили сме ги, ние ще ви отговаряме по този начин. Въведете ни при представителите на човечеството!“ — Правописът също беше безупречен.

Тия фантастично появяващи се, каменно заповедни надписи съвсем объркаха свикналия на змийската гъвкавост на дипломатическия език директор на протокола. Той разпери ръце, смотолеви, че е недопустимо да се прекъсва едно пленарно заседание, но че щял да види какво може да направи за тях, и отново ги покани да поседнат. Забрави дори да им предложи нещо за пиене, докато чакат. Това стори майорът, вадейки и цигарите си. Над главите на джуджетата, застанали в една редица, се появи нов надпис: „Не ни предлагайте вашите храни! Организмът ни е друг.“ Майорът изрази с поклон съжалението си и се запита дали те ще се учудят, като щракне електронната си запалка. Лицата не показваха никакви чувства, но надписът бе вече друг: „Не пушете! Затегнете коланите!“ Смаяният майор се дръпна с протегната към цигарата си запалка. Полицаите около него надигнаха дулата на автоматите, поповдигнаха и тежките си колани, окичени с палки, пистолети и резервни пълнители.

— Не ви разбирам — рече майорът. — Какви колани?