«Обсебването на Елейзабел Крей»

Крис Удинг

Обсебването на Елейзабел Крей

ЧАСТ ПЪРВА

ИЗГУБЕНОТО МОМИЧЕ

ГЛАВА 1

Преследването

Жестока изненада за Таниел

Първи впечатления

Небесният кораб се носеше тежко във въздуха. Продълговатият му корпус приличаше на мътно сребристо петно на светлината от газените лампи на града. Силният пронизителен звук от двигателите му отекваше сред улиците на Стария квартал и караше тъмните и мрачни прозорци на високите, гъсто разположени тераси да прозвънват недоволно. Подобно на огромен полускрит звяр, той се носеше над мрежата от улички и павирани алеи, твърде голям, за да забележи незначителните същества по тях. Накрая той отмина, а шумът от двигателите му постепенно започна да затихва и накрая отстъпи място на тишината.

Тази вечер въздухът бе пропит от хлад, от една ледена въздишка, която бе пропълзяла от водите на Темза и се бе настанила в сърцето на Лондон. Разбира се над града се бе разстлала и мъгла, която покриваше всичко, подобно на фин воал, който превръщаше светлината от черните улични лампи в меко сияние. Мъглата бе неотменима част от есенната лондонска нощ също като симпатичните таксита, които пърпореха около Пикадили Съркъс или строгите пийлъри, които крачеха на север от голямата река. Но не и на юг, не и в Стария квартал. Това бе царството на лудите и уродливите, както и на всичко друго, за което човек не би желал дори да помисли. Добрите жители на столицата никога не оставаха там след залез слънце, не и ако им беше мил животът.

Таниел Фокс се заслуша в тишината, която бе оставил след себе си небесният кораб. Някъде в далечината се разнесе сирената на стар параход, плаващ нагоре по Темза. Освен него и жуженето на една близка газена лампа не се долавяше никакъв друг звук. Нито стъпки, нито пък гласове. Единствено белота и в двете посоки, която сякаш поглъщаше павираната улица и облицованите с камъни магазини с висящите над вратите им табели.

— Значи се криеш от мен, така ли? — промърмори той към невидимата си плячка, след което измъкна плитка позлатена купичка от джоба на палтото си, голяма колкото бисквита. Коленичи на каменния паваж и постави купичката пред себе си. След това я напълни с тъмночервена течност от една стъкленица, която бе извадил от другия си джоб.

Ако в това време покрай него бе минал някой, щеше да се натъкне на странна гледка: блед и сериозен седемнадесетгодишен младеж, прегърбен съсредоточено над паважа в мъгливата нощ. Разумният не би останал да се чуди дълго, тъй като в Стария квартал се криеха много опасности. Те дебнеха отвсякъде, независимо че Темза бе само на километър на север. Но в случай, че останеше, щеше да види как момчето извади още една стъкленица, този път пълна със светла течност. Ако пък бе застанал по-наблизо, щеше да долови острата миризма на сяра, когато момчето махна тапата, към която имаше прикрепена малка пипета, пълна с течността. Щеше да види как момчето капва една-единствена капка от нея в купичката и как тя започва да свисти и свети с ярка бяла светлина — едно малко яростно зрънце, което бавно се насочи към ръба на купата и остана там, блъскайки се в златото сякаш се опитваше да прескочи отвън. Щеше да види как само за секунди угасна и изчезна, а в същото време момчето хвърли поглед в посоката, указана от нея.

— Ето къде си — каза Таниел тихо. Той вдигна купичката, изля съдържанието й на улицата и я върна обратно в джоба на дългото си палто.

Той тръгна предпазливо по павираната улица, оглеждайки се наоколо с наострени уши. Междувременно извади пистолета си от колана, за да бъде готов да го използва, в случай че му се наложи. Близостта до Темза не предполагаше голяма възможност да се натъкне на нещо различно от това, което търсеше, но рискът можеше да има фатални последици. Това бяха думи на баща му. А той знаеше какво говори. Бе надхитрявал смъртта толкова пъти, че тя се бе отказала да го преследва — поне така казваха хората.

Именно баща му го бе научил на номера с купичката. Пусни една капка сярна смес в свинска кръв гледай в каква посока ще се отклони. Натам е и твоята цел. Беше малко примитивно, но вършеше работа, ако знаеш с какво да смесиш сярата.

И тогава в мрака се разнесе звук — висок и нечленоразделен рев, който се извиси до кресчендо, след което утихна; вик, който не бе нито от човек, нито от животно. Таниел се опита да установи откъде идваше, но мъглата осуетяваше опитите му. И все пак със сигурност беше наблизо.

Той закрачи по-бързо и леко се затича. Мина по една тясна и тъмна уличка, над която сградите сякаш образуваха тунел. Прескочи свлеченото на земята тяло на един бездомник, който лежеше в безсъзнание в сянката на каменни стълби. От него се разнасяше ужасяваща смрад, той си мърмореше нещо под носа и се мяташе. Вероятно сънуваше кошмари. Мъжът се излагаше на голяма опасност, като спеше на улиците на Стария квартал, но ако се съди по миризмата му и начина, по който изглеждаше, не можеше да се каже, че му бе останал много живот. Таниел не му обърна внимание. Това беше Лондон — човек или оцеляваше, или падаше в калта като него.

В дъното на улицата, където започваше друг пасаж, се чу някакво движение. Таниел си пое дълбоко въздух и се закова, а кокалчетата му върху дръжката на пистолета побеляха. Срещу него стоеше вълк, който го гледаше втренчено, застинал на място, докато пресичаше улицата. За момент вълкът остана неподвижен, а кехлибарените му очи изучаваха момчето в мрака. После се обърна и продължи. Явно скоро бе ял и за момента не се интересуваше от нова храна.

Таниел бавно изпусна дъх с облекчение. Вълците бяха сериозна опасност и бродеха из целия град — дори на север от реката. Разбира се, в онази част бяха по-рядко явление и много често ги застрелваха. И все пак, докато продължаваха да се развъждат свободно из Стария квартал, продължаваха и да прекосяват реката през нощта. Не един или двама бездомници или пък напудрени дами бяха ставали жертва на изгладнелите вълци из целия град.

Той му даде няколко минути, за да се отдалечи и продължи напред. Сред мъглата се разнесе същият онзи обезумял вик на неговата плячка. Този път бе много близо. Беше се насочила обратно към бърлогата си.

Момчето го бе изненадало близо до улица „Чадуик“. Това не бе първият път, когато се отделяше от своята територия. Две бебета бяха изчезнали от креватчетата си и това бе работа на нещото, което преследваше. Таниел трябваше да се погрижи това да не се случи отново. Това, че една част от града бе смъртоносна през нощта, както и че честните магазинери трябваше да бързат непременно да се приберат от другата страна на реката преди залез слънце, бе достатъчно ужасяващо. Но когато зловещите същества, които бродеха по улиците, започнаха набези и отвъд Стария квартал, бе дошло време да се направи нещо. Шумът от стъпките му потъваше в нежно спускащата се тъмнина, докато вървеше към източника на писъците. Магазините бяха запустели, а порутените каменни къщи зееха срещу него, замръзнали в зловещи гримаси. През главата му премина онова, което знаеше за плячката си. Той се подготви да се изправи срещу нея, както го бе учил баща му.

Беше крейдълджак. Сигурен беше. Освен, че две бебета бяха изчезнали, той го бе зърнал и на улица „Чадуик“, откъдето го бе прогонил. Тези същества разполагаха скривалищата си на тихи и тъмни места, скрити от дневната светлина. Обикновено бърлогите им бяха на високи места, тъй като бяха добри в катеренето, а и там бе по-безопасно — имаше много начини да се измъкнат. Никога не се оставяха да ги сгащят. Около скривалищата им бе осеяно с трупове на плъхове, тъй като това бе основната им храна, когато не разполагаха с човешка плът. Хранеха се с мърша, нападаха, но бяха и страхливци. Както невестулките плячкосваха яйцата на птиците, така и те се нахвърляха върху беззащитни деца. Ако имаха възможност, бягаха, но ако се наложеше да се борят, го правеха. Затова Таниел не смяташе да пренебрегва вештици от никой вид.

Той забави крачка, оглеждайки сградите наоколо. В основата си те бяха черни, а нагоре потъваха в сивата мъгла. Вдясно от него се виждаше надпис: Е. ЧЕЛМТЪН, Търговец и доставчик на най-добрия тютюн. Отсреща се издигаше мрачна счетоводна сграда. Крейдълджак се спотайваше, без да издава нито звук. Таниел усещаше, че е наблизо, но въпросът бе къде! Той отново извади плитката си купичка и повтори процедурата. След като повторно бе упътен от нея, той тръгна напред, прекоси един двор, застлан с напукани и изпочупени плочи, и спря.

— Значи тук се криеш — промърмори. Имаше навика да си приказва — на себе си — или на плячката си, когато излизаше на лов за вештици сам. Това намаляваше напрежението. Бе на седемнадесет години и професията му бе ловец на вештици. Издържаше се сам, откакто бе на четиринадесет, а шест години преди това се бе учил да ловува. И бе добър. Но това, към което се бе насочил сега, бе по-опасно от всяко животно и само глупак можеше да се отнесе към него с пренебрежение и без страх.