«Мълчанието на агнетата»

Томас Харис

Мълчанието на агнетата

В памет на моя баща

Ако аз, тъй да кажа по човешки, се борих със зверовете в Ефес, то каква полза за мене, щом мъртви не възкръсват?

Първо послание на Свети апостол Павла до коринтяни

Защо да се взирам в глава мъртвешка върху пръстен, щом нося същата на рамене си?

Джон Дън, „Молитви“

ПЪРВА ГЛАВА

Отделът на ФБР по поведенческа психология на серийните убийства се намира на най-долния, полуприземен етаж на сградата в Куонтико¹. Кларис Старлинг пристигна там зачервена, тъй като дойде от стрелбището тичешком. В косата и имаше стръкчета трева, а униформеното яке беше изплескано със зелено от моравата, където беше залягала при учебната стрелба.

В преддверието нямаше никой и тя побърза да се пооправи, като се взираше в отражението си в стъклената врата. Знаеше, че и без да се докарва много, щеше да изглежда добре. Ръцете и миришеха на барут, но за миене нямаше време — Крофорд, началникът на отдела, изрично беше подчертал, че я вика незабавно.

Джак Крофорд беше съвсем сам в задръстеното с вещи помещение. Стоеше до нечие бюро и разговаряше по телефона, така че за пръв път от година насам тя можа да го огледа от главата до петите. Това, което видя, я разтревожи.

Обикновено Крофорд имаше вид на инженер на средна възраст, който се поддържа в добра форма, след като активно е играл бейзбол в университета. А сега беше изпосталял, яката на ризата му стоеше халтаво на врата, а под зачервените му очи имаше подпухнали торбички. Всеки, който четеше вестници, знаеше, че чергата под краката на неговия отдел гори. Старлинг се надяваше Крофорд да не е пил. Това би влязло в пълно противоречие с представата и за него.

Крофорд завърши разговора си с едно рязко „не“. Сетне измъкна досието и изпод мишницата си и го отвори.

— Старлинг, Кларис М. Добро утро.

— Здравейте.

Усмивката и беше учтива, но само толкова.

— Нищо страшно не е станало. Надявам се повикването да не те е разтревожило.

— Не, не е.

Което не отговаряше напълно на истината.

— От преподавателите ти научих, че се справяш много добре и си сред първите по успех.

— Надявам се да е така. Официално нищо не са съобщили.

— От време на време ги питам как се развиваш.

Старлинг се изненада — беше отписала Крофорд като двулично копеле.

Запозна се със специалния агент Крофорд, когато той изнасяше лекции в университета на щата Вирджиния. Високото равнище на неговите семинари по криминология бе една от причините, които я доведоха във Федералното бюро. Когато издържа изпита за Академията, му написа писъмце, но отговор не получи и през трите месеца, докато учеше в Куонтико, той не прояви никакъв интерес към нея.

Старлинг не беше от хората, които молят за услуги, или натрапват приятелството си, но все пак беше озадачена и натъжена от поведението на Крофорд. А ето, че сега, лице в лице с него, тя със съжаление забеляза, че той отново и е станал симпатичен.

Нещо явно не беше на ред с този човек. Крофорд излъчваше необикновен ум наред с интелигентността си и Старлинг го бе открила дори в усета му за цветовете и материите на дрехите, които все пак се вписваха в стандартното облекло, характерно за агентите на ФБР. И сега изглеждаше спретнат, но някак си занемарен като че плесенясал.

— Появи се една работа, та се сетих за теб — продължи той. — Всъщност не точно работа — по-скоро интересно поръчение. Махни нещата на Бери от онзи стол и седни. Тук си писала, че след завършването на Академията имаш желание да постъпиш направо в нашия отдел.

— Така е.

— Занимавала си се доста със съдебна медицина, но нямаш опит в полицейската работа, а ние изискваме най-малко шестгодишен стаж.

— Баща ми беше шериф и познавам този начин на живот.

Крофорд се усмихна едва-едва.

— Не могат да ти се отрекат обаче двете дипломи по психология и криминология и… Колко пъти си работила през лятото в психиатрична болница? Два?

— Два.

— Разрешителното ти за психоаналитик валидно ли е още?

— Срокът му изтича след две години. Получих го преди вашите лекции в университета на Вирджиния, когато още нямах намерение да се занимавам с това.

— А сетне вече нямаше как да продължиш…

Тя кимна.

— Все пак извадих късмет и успях да завърша курсовете по съдебна медицина. Така можех да работя в лабораторията, докато се отвори място в Академията.

— Писа ми, че искаш да дойдеш тук, ако не се лъжа, а аз май не ти отговорих — всъщност със сигурност не ти отговорих. А трябваше.

— Не ви е било само това до главата.

— Чувала ли си за ПЗООП?

— Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.

Крофорд кимна.

— Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. — Той и подаде купчина листа в папка. — Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви — ако изобщо ги има. Сините са за убиеца — да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.

Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна — замириса и на предложение за работа, най-вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много и се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но от друга страна, и беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица — измъкване няма. Предстоеше и да избира, а тя не искаше да сгреши.

Крофорд я чакаше да каже нещо — изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си:

— Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазовият, който разработиха в Минесота², и на Роршах³.

— С многофазовия съм работила, но с Роршах — никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала Бендер-Гещалт⁴.

— Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?

— Засега не съм забелязала такова нещо.

— Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора. Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат — мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участвуваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят — нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.

Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.

— Кой е обектът?