«Поларис»

Когато се събудих, вече не бях същия. Паметта ми бе прогорена от визията на този град, а в душата ми бе затлял друг смътен спомен, за чиято природа не бях сигурен досега. Виждах града често в безоблачните нощи, през които не можех да заспя — понякога под горещите, жълти лъчи на слънце, което не залязваше, а се рееше ниско в хоризонта, както и през ясните нощи, в които Полярната Звезда блестеше както никога преди.

Постепенно започнах да се питам какво бих правил аз в този град върху странното плато, заобиколен от странни върхове. Поначало доволен от позицията си на наблюдател, сега желанието ми бе да определя връзката си с това място — да изкажа мислите си сред мрачните мъже, които се събираха на градските площади. Казах си „Това не е сън, и как всъщност бих могъл да докажа истинността и реалността на другия живот в къщата от камъни и тухли на юг от злокобното блато и от гробището на ниския хълм, където Полярната Звезда надзърта в северния ми прозорец всяка нощ?“

Една нощ, докато слушах беседите на големия площад, приютил много статуи, почувствах промяна — разбрах, че най-сетне бях добил телесна форма. Вече не бях чужденец по улиците на Олатое, който лежеше на платото Саркия, всред хълмовете Нотон и Кадифонек. Моят приятел Алос говореше — речта му топлеше душата ми, защото това бяха думите на истински мъж и патриот. През тази нощ бяха пристигнали вестите за падението на Дайкос и настъпването на Инутос — ниски, жълти демони, които преди пет години се бяха появили от непознатия Запад, плячкосвайки и обсаждайки пограничните градове на Кралството ни. Бяха превзели обсадените градове при планините и пътят им към платото бе открит, освен ако всеки гражданин на Кралството ни не бе готов да противостои със силата на десет мъже. Ниските, пълни същества бяха майстори в изкуството на войната и не познаваха скрупулите на честта, които задържаха нашите високи, сивооки хора на Ломар от безмилостни завоевания на нови земи.