«Не бой се от нищо»

Дийн Кунц

Не бой се от нищо

На Робърт Готлиб, за чието въображение, всеотдайност и приятелство съм благодарен всеки ден.

Ний трябва да носим бреме

и разстояние да извървим.

Ний трябва да носим бреме,

а посоката е неизвестна.

Ний трябва да носим бреме

и никъде не можем да го оставим,

защото ние сме бремето, което носим

оттам дотук и оттук дотам.

Книга на преброените тъги

Първа глава

Здрач

1.

Телефонът на бюрото ми в осветения със свещи кабинет иззвъня и усетих, че предстои ужасна промяна.

Не съм психически болен. Не виждам предзнаменования и поличби в небето. Според мен линиите на дланта ми не разкриват нищо за бъдещето ми и не притежавам гадателски способности.

Но от няколко дни баща ми е на смъртно легло и след като прекарах предишната нощ до него, бършейки потта от челото му и слушайки затрудненото му дишане, разбрах, че няма да издържи дълго. Страхувах се, че ще го загубя и за пръв път през двайсет и осемте си години ще остана сам.

Аз съм единствен син, единствено дете. Майка ми почина преди две години. Смъртта й ме потресе, но поне на мама не й се наложи да страда от продължително заболяване.

Снощи, точно преди зазоряване, капнал от умора се прибрах вкъщи да спя. Но не спах нито дълго, нито дълбоко.

Наведох се и се помъчих да внуша на телефона да престане да звъни, но не успях.

Кучето също знаеше какво означава телефонният звън. Изтича с леки стъпки от мрака и тъжно се вторачи в мен.

За разлика от себеподобните си кучето издържа на погледа на хората дотогава, докато му е интересно. Животните обикновено се вглеждат в нас за миг, после отместват взор, сякаш разстроени от нещо, което са видели в човешките очи. Вероятно и Орсън го вижда и също се разстройва, но не се плаши.

Той е малко странен. Но ми е верен приятел и го обичам.

На седмото иззвъняване се предадох на неизбежното и вдигнах слушалката.

Обаждаше се медицинска сестра от болница „Милосърдие“.

Говорих с нея, без да откъсвам очи от Орсън.

Баща ми бързо отпадал. Сестрата предложи веднага да отида при него.

Оставих слушалката, а Орсън се приближи до стола и сложи голямата си черна глава на коленете ми. Изскимтя тихо и близна ръката ми. Не размаха опашка.

За миг се вцепених. Не бях в състояние да разсъждавам, нито да действам. Тишината в къщата — дълбока като вода в океанска бездна — ме смазваше и лишаваше от сили. После се обадих на Саша Гудал, за да я помоля да ме закара до болницата.

Обикновено тя спи от обяд до осем вечерта. Нощем, от полунощ до шест сутринта, пуска музика по Кей Би Ей Уай, единствената радиостанция в Мунлайт Бей. В пет и няколко минути в тази мартенска вечер Саша по всяка вероятност спеше и съжалих, че трябва да я събудя.

Но също като Орсън с тъжните очи Саша беше моя приятелка, към която винаги можех да се обърна. Освен това беше много по-добър шофьор от кучето.

Тя отговори на второто позвъняване. В гласа й нямаше и следа от сънливост. Преди да й разкажа какво се бе случило, Саша рече: „Господи, съжалявам“, сякаш бе очаквала това обаждане и в телефонния звън бе доловила същата зловеща нотка, която бяхме чули аз и Орсън.

Прехапах устни и отказах да мисля за онова, което предстоеше. Докато татко беше жив, оставаше надеждата, че лекарите грешат. Дори в последния час ракът можеше да се смили над него.

Вярвам във вероятността да станат чудеса.

В края на краищата, въпреки състоянието си, аз съм живял повече от двайсет и осем години, което само по себе си е чудо, макар някои хора, познаващи живота ми отблизо, вероятно мислят, че е проклятие. Вярвам във вероятността да станат чудеса, но по-скоро в човешката потребност от тях.

— Ще дойда след пет минути — обеща Саша.

Нощем мога да отида до болницата, но по това време ще бъда твърде любопитно зрелище и ще се изложа на голяма опасност, ако тръгна пеша.

— Не — възразих аз. — Карай внимателно. Вероятно ще бъда готов чак след десет-петнадесет минути.

— Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам — повторих аз.

Сложих капачето на писалката, с която пишех, когато се обадиха от болницата, и я оставих настрана заедно с жълтата таблетка от аптеката.

Угасих трите дебели свещи с помощта на месингови щипци с дълга дръжка. В тъмата се появиха сенки, змиеподобни струйки призрачен дим.

Сега, час преди здрачаване, слънцето беше ниско на небето, но все още опасно и блестеше заплашително по краищата на надиплените щори, закриващи всички прозорци.

Както обикновено, предусещайки намеренията ми, Орсън вече бе изскочил от стаята и припкаше по коридора.

Кучето тежеше четирийсет и пет килограма и беше мелез между лабрадор и някаква друга порода. Черен като котарак на вещица, Орсън броди в напластените сенки на къщата, издавайки присъствието си само с тупкането на големите си лапи по килимите и с потракването на ноктите по дървените подове.

Не си направих труда да включа лампата с тъмно стъкло на тавана в спалнята ми. Дори непряката жълтеникава светлина на клонящото на запад слънце, процеждаща се през щорите на прозорците, беше достатъчна за мен.

Очите ми са по-приспособени да виждат в мрака, отколкото тези на повечето хора. Макар да съм брат на бухала — образно казано, — не притежавам особената дарба да виждам в тъмното. Моят случай съвсем не е нещо романтично или вълнуващо като паранормален талант. Просто дългогодишното привикване към мрака е изострило нощното ми зрение.

Орсън скочи на столчето за крака, после се сви на креслото, за да ме наблюдава, докато се приготвях за осветения от слънцето свят.

От едно чекмедже в банята извадих шишенце с лосион, осигуряващ защита от слънцето, и щедро намазах лицето, ушите и врата си.

Лосионът леко ухаеше на кокосов орех — аромат, който свързвах с палми, слънчева светлина, тропически небеса, океанска шир и други неща, които никога нямаше да видя. За мен това е ароматът на желанието, отказа и безнадеждния копнеж, наситеният парфюм на непостижимото.

Понякога сънувам, че се разхождам по плажа на Карибско море. Къпя се в дъжд от слънчева светлина, а белият пясък под краката ми е като възглавница от чисто сияние. Топлината на слънцето е по-еротична и от докосване на любим човек. В съня светлината не само ме облива, но и пронизва. Събуждам се безутешен.

Макар и ухаещ на тропическо слънце, лосионът охлади лицето и врата ми. Натърках и пръстите, и китките си.

Банята имаше един-единствен прозорец с постоянно вдигнати щори, но помещението остава оскъдно осветено, защото стъклата са матирани и нахлуващата слънчева светлина се процежда през клоните на кедър. На перваза потрепваха силуетите на листата.

Отражението ми в огледалото над мивката приличаше на сянка. Дори когато запалих лампата, не можех да се видя ясно, защото единствената крушка на тавана беше слаба и с матова повърхност.

Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина.

Саша казва, че й напомням на Джеймс Дийн, идол от петдесетте години, по-скоро такъв, какъвто беше в ролята си в „На изток от рая“, отколкото в „Бунтар без причина“.

Самият аз не виждам прилика. Вярно, косите и светлосините очи са същите. Но той изглежда много тъжен, а аз не мисля, че съм такъв.

Не съм Джеймс Дийн. Аз съм си Кристофър Сноу