«Древният враг»

Дийн Кунц

Древният враг

Тази книга е посветена на

единствената, която е винаги тук,

единствената, която винаги се грижи,

единствената, която винаги разбира,

единствената, като която няма друга:

Герда,

моята съпруга и най-добър приятел.

ЧАСТ ПЪРВА

ЖЕРТВИ

Мене обхвана ужас и трепет.

Книга на Йов, 4:14

Цивилизованият човешки дух… не може да се

отърве от това усещане, за тайнственото.

„Д-р Фаустус“, Томас Ман

1

ГРАДСКИЯТ ЗАТВОР

Писъкът бе далечен и остър. Писък на жена.

Помощник-шерифът Пол Хендерсън вдигна поглед от списанието. Наклони глава и се заслуша.

Прашинки прах бавно се рееха в яркия слънчев лъч, проникващ през един от прозорците. Тънката стрелка на секундарника от стенния часовник се движеше беззвучно по циферблата.

Единственият шум идваше от скърцащия стол на Хендерсън, когато преместваше тежестта на тялото си.

През големите предни прозорци можеше да се види част от главната улица на Сноуфилд, Скайлайн роуд, която бе съвсем тиха и безлюдна, обляна в златиста слънчева светлина. Единствено листата на дърветата се поклащаха от лекия ветрец.

След като се ослушва напрегнато известно време, Хендерсън вече не бе сигурен дали всъщност е чул нещо.

Само се самозалъгваше. Истината е, че му се искаше някой да бе изкрещял.

Беше неспокоен. Предпочиташе някой да беше извикал.

През времето извън сезона, от април до септември, бе единственият помощник-шериф на пълно работно време за Сноуфилд и задълженията му бяха еднообразни. През зимата, когато градът бе домакин на хиляди скиори, имаше пияници, с които трябваше да се справят, побоища и кражби за разследване по хотели, пансиони и мотели, където отсядаха туристите. Но сега, в началото на септември бяха отворени само хотел Кендълглоу, един пансион и два малки мотела, а местните жители бяха спокойни и Хендерсън — който бе само на двадесет и четири години и привършваше първата си година като местен помощник-шериф се отегчаваше.

Той въздъхна, погледна към списанието, което лежеше пред него на бюрото и чу още един писък. Беше далечен и кратък като предишния, но този път прозвуча като мъжки глас. Не беше просто писък от възбуда или дори от страх; беше изпълнен с ужас.

Хендерсън се намръщи и тръгна към вратата, намествайки кобура с револвера на дясното си бедро. Излезе през люлеещата се врата и преградата, която отделяше преддверието на ареста от чакалнята, и почти бе стигнал до вратата, когато чу движение в кабинета зад себе си.

Това бе невъзможно. Беше сам в службата през целия ден и в трите килии нямаше никакви затворници от началото на изтеклата седмица. Задната врата бе заключена, а това бе единственият друг вход към затвора.

Обаче когато се обърна откри, че вече не е сам. Отегчението му се изпари мигновено.

(обратно)

2

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

По здрач на тази ранна септемврийска неделя планините бяха обагрени само в два цвята: зелен и син. Дърветата — борове, ели, смърчове — приличаха на изработени от същия филц, с който са покрити масите за билярд. Студени сини сенки се спускаха наоколо и ставаха все по-гъсти и по-големи с всяка изминала минута.

Зад волана на своя Понтиак Транс Ам, Дженифър Пейдж се усмихваше в приповдигнато настроение от красотата на планините и чувството за завръщане у дома. Тя беше родом от тия места.

Колата зави от магистралата с три платна в междуградския двупосочен черен асфалтов път, който се извиваше и изкачваше шест километра нагоре през прохода, за да стигне до Сноуфилд.

Лайза, четиринадесетгодишната сестра на Дженифър, която седеше до нея на предната седалка, каза:

— Много ми харесва тук горе.

— На мен също.

— Кога ще падне сняг?

— След месец, може и по-скоро.

Дърветата се издигаха нагъсто от двете страни на пътя. Колата се движеше в тунел от надвиснали клони и Джени включи фаровете.

— Никога не съм виждала сняг, освен на снимки — каза Лайза.

— До другата пролет ще ти е омръзнал.

— Никога. Не и на мен. Винаги съм мечтала да живея в снежна страна, като теб.

Джени погледна момичето. Дори за сестри приликата им бе поразителна: същите зелени очи, еднаква кестенява коса и високи скули.

— Ще ме научиш ли да карам ски? — попита Лайза.

— Е, скъпа, щом започнат да пристигат скиорите, ще се появят обичайните изкълчени глезени, счупени стави, изметнати гърбове, скъсани сухожилия… Ще съм доста заета по това време.

— О — отвърна Лайза, неспособна да прикрие разочарованието си.

— Освен това, защо да се учиш от мен, когато можеш да взимаш уроци от истински професионалист?

— Професионалист ли? — попита живо Лайза.

— Разбира се. Хенк Сандерсън ще ти дава уроци, ако го помоля.

— Кой е той?

— Собственик е на хотел Пайн Нол и дава уроци по ски, но само на няколко избрани ученици.

— Той любовник ли ти е?

Джени се усмихна, припомняйки си какви чувства я вълнуваха на четиринадесет години. На тази възраст повечето момичета бяха вманиачени на тема момчета, момчетата над всичко останало.

— Не, Хенк не ми е любовник, познавам го от две години, откакто пристигнах в Сноуфилд, просто сме добри приятели.

Минаха покрай зелена табела, на която с бели букви бе изписано:

СНОУФИЛД — 3 МИЛИ

— Обзалагам се, че има доста свестни момчета на моята възраст.

— Сноуфилд не е много голям град — предупреди я Джени. — Но предполагам, че ще се намерят няколко свестни момчета.

— Но по време на сезона ще ги има с дузини!

— Хей, детенце! Няма да излизаш с разни пришълци — поне още няколко години.

— Защо пък не?

— Защото аз го казвам.

— Но защо?

— Преди да излизаш по срещи с момчета, трябва да знаеш откъде са, какви са и от какви семейства произхождат.

— О, мога чудесно да преценявам характери — каза Лайза. — Първото ми впечатление обикновено е точно. Не трябва да се тревожиш за мен. Няма да се мотая с някой убиец с брадва или откачен изнасилвач.

— Сигурна съм, че няма — каза Джени, намалявайки скоростта на един остър завой, — защото ще излизаш само с местните момчета.

Лайза въздъхна и поклати театрално глава в знак на разочарование.

— В случай, че не си забелязала, Джени, докато те нямаше преминах пубертета.

— О, това не ми убягна.

Взеха завоя. Още една права отсечка пред тях и Джени натисна отново газта.

— Сега имам гърди — рече Лайза.

— И това забелязах — отвърна Джени, приемайки невъзмутимо момичешките й брътвежи.

— Вече не съм дете.