«Начин на дишане (Зимна приказка)»

Стивън Кинг

Начин на дишане

Зимна приказка

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

АС/БС

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

На Питър и Сюзън Строб

I. КЛУБЪТ

В оная снежна, ветровита, мрачна вечер се облякох малко по-рано от обикновено. Беше 23 декември хиляда деветстотин седемдесет и… година и предполагам, че някои от членовете на клуба също са бързали. През тези бурни вечери в Ню Йорк такситата минаваха много рядко и аз се обадих по телефона. Беше пет и трийсет и казах да ме вземат в осем. Жена ми вдигна вежда учудено, но не каза нищо. Изчаках до осем без петнайсет в апартамента ни в жилищна сграда на Петдесет и осма улица, където живеехме с Елън от 1946 година, и, когато таксито закъсня с пет минути, усетих, че вече се разхождам нетърпеливо.

Таксито дойде в осем и десет и аз скочих в него, особено щастлив да се спася от вятъра и да помърморя на шофьора, защото си го заслужаваше. Тоя вятър, част от студената вълна, която нахлу от Канада предния ден, си знаеше работата. Той свиреше и виеше край прозорците на таксито, заглушаваше радиото на шофьора и люлееше карирания таксиметров знак, поставен на пружини. Много от магазините бяха отворени, ала по тротоарите рядко се срещаха закъснели купувачи. Те вървяха свити и премръзнали.

През целия ден духаха силни ветрове и сега снегът заваля отново, отначало на тънка завеса, после далеч пред нас на улицата се изви вихрушка. Когато по-късно през тази нощ трябваше да се върна вкъщи, щях да си мисля с огромна неприязън за неприятното стечение на обстоятелствата: сняг, такси, Ню Йорк… но тогава не знаех това.

На ъгъла на Второ авеню и Четиридесета улица огромна блестяща коледна камбана заплува по пешеходната пътека като дух.

— Неприятна вечер — рече шофьорът. — Утре в моргата ще влязат още двайсетина души. Пияници. И проститутки.

— Така предполагам. Шофьорът дъвчеше дъвка.

— Е, хубаво избавление — каза най-сетне той. — По-малко благотворителност, нали?

— Вашият коледен дух — рекох — е поразително широк и дълбок.

Шофьорът продължи да дъвче дъвка.

— Да не си един от онези либерали с кървящи сърца? — попита той след дълго мълчание.

— Отказвам да отговоря, защото думите ми могат да се използват срещу мен — казах аз.

Шофьорът направи физиономия защо-ли-ми-се-падат-все-такива-умни-мърморковци… но си затвори устата.

Спряхме на ъгъла на Второ Авеню и Трийсет и пета улица и аз минах пеш половин пряка до клуба, свит срещу свирещия вятър, като държах с ръка шапката на главата си. За нула време жизнените сили сякаш потънаха дълбоко в тялото ми като проблясващо синьо пламъче е размерите на искра от запалка за газова печка. На седемдесет и три години човек усеща студа по-бързо и по-дълбоко. В студените нощи той трябва да си е вкъщи, пред камината… или поне пред електрическа печка. На седемдесет и три години няма и помен от гореща кръв, тя е по-скоро академично понятие.

Последният порив отмина, ала снегът, сух като пясък, ме шибаше в лицето. Зарадвах се като видях, че стълбите, които водеха нагоре към вратата на №249Б, са посипани с пясък. Това беше работа на Стивънс, без съмнение. Стивънс владееше много добре основното в алхимията на старостта: оловото злато не става, костите се превръщат в стъкло. Когато разсъждавам за такива неща, вярвам, че бог мисли в повечето случаи като Граучо Маркс.

Стивънс ми отвори вратата и аз влязох вътре. Минах по облицования с махагон коридор, после през удобно отворената двойна врата влязох в библиотеката, която служеше и за читалня, и за бар. Тя беше тъмна стая, в която проблясваха случайни светлини — лампите за четене. По-обилна, по-наситена светлина блестеше по дъбовия паркет на пода и аз чувах постоянния пукот на брезовите цепеници в огромната камина. Топлината изпълваше стаята и си помислих, че това място не е съвсем подходящо за мъж или жена с толкова много огън в сърцето. Чу се сухо, малко нетърпеливо шумолене на вестник. Това трябва да е Йохансен с неговия „Уол Стрийт Джърньл“. След десет годишно общуване усещах присъствието му по начина, по който четеше страницата за акциите — забавно… и по един спокоен начин изумително.

Стивънс ми помогна да си съблека палтото, като си мърмореше, че вечерта е отвратителна; прогнозите предвиждаха обилни снеговалежи през нощта.

Съгласих се, че нощта е наистина отвратителна, и пак погледнах назад към голямата и висока стая. Отвратителна вечер, бумтяща камина… и история с призраци. Казах ли, че на седемдесет и три години горещата кръв е нещо минало? Доколкото помня, да. Но при тая мисъл усетих нещо топло в гърдите си… нещо, което не беше причинено от огъня на сигурното и церемониално стивънсово посрещане.

Струва ми се, че разбирах причината — беше ред на Маккарън да разкаже своята приказка.

Вече десет години идвах доста редовно в зданието с номер 249Б на източната Трийсет и пета улица. По мой особен начин си мислех за тази антика като за „мъжки клуб“. Ала и досега не съм сигурен, че това е така и все се чудя как тази мисъл излезе на първо място.

През нощта, когато Емлин Маккарън разказа своята история — историята за Начина на дишане — имаше повече от трийсет членове на клуба и само шест от тях излязоха във ветровитата и студена нощ. А помня годините, когато тук имаше едва осем пълноправни членове, останалите бяха двайсет, може би и повече.

Предполагах, че Стивънс знае как е станало всичко това; единственото нещо, в което бях сигурен, беше това, че Стивънс е тук от самото начало, няма значение кога е то… и си мислех, че Стивънс е по-стар, отколкото изглеждаше. Много, много по-стар. Имаше слаб бруклински акцент, но въпреки това беше така непоколебимо коректен и убийствено педантичен като че е английски иконом от трето поколение. Неговата сдържаност беше част от често влудяващия ни чар, а тънката му усмивка приличаше на заключена и закована врата. Никога не съм виждал летописи, дори и да ги пазеше. Никога не съм виждал списък на задълженията — задължения нямаше. Никога не съм викан при секретаря на клуба — секретар не съществуваше и в номер 249Б на източната Трийсет и пета улица нямаше телефони. Там нямаше кутии от бял мрамор и черни топки, а клубът, ако това беше клуб, никога не е имал име.

За първи път дойдох в клуба (ще продължа да го наричам така) като гост на Джордж Уотърхауз. Той ръководеше адвокатската фирма, в която работех от 1951 година. Моето издигане във фирмата — една от трите най-големи в Ню Йорк — беше непрекъснато, ала изключително бавно. Бачках здравата, бях работен кон, нещо като перфоратор… но нямах плам, нямах талант. Виждал съм хора, започнали по времето, когато се дипломирах, те вървяха с огромни крачки, докато аз продължавах да тепам и това не ме изненадва.

Уотърхауз и аз си разменяхме шеги на задължителната вечеря, която даваше фирмата през октомври и имахме малко повече срещи от есента на хиляда деветстотин шестдесет и …… година, когато той се появи в моя кабинет в началото на ноември.

Това само по себе си беше доста необикновен случай и ми навея мрачни мисли (уволнение), които се уравновесиха с шеметни други (неочаквано повишение). Беше смайващо посещение. Уотърхауз се подаде на вратата, значката „Фи Бета Капа“ блесна спокойно на ревера му и той подхвана учтиво общи приказки, нищо такова, което да е обосновано или има някакво значение. Изчаках да свърши с шегите си и започнах по делата: „А сега накратко за тоя Кейзи“ или „Помолиха ни да привлечем вниманието на кмета към Салкович за…“ Сякаш нямаше никакви дела. Той погледна часовника си, каза, че му било приятно да си побъбрим и трябва да си върви.

Още бях бледен и тъпеех, когато той се обърна и каза ненадейно: